— Нещо ми се губиш, връзката се разпада — каза Марино:
— Ало? Сега по-добре ли е? Марино?
— Чувам те.
— Така се казва магазинът сега. Госпожа Куинси и седемнадесетгодишната й дъщеря Хелън изчезнали през юли 2002 Намерих статия за това във вестника. Няма кой знае какво развитие по-нататък. Тук-там по някоя статийка, а през последната година нищо.
— Може би са се появили, а медиите не са го отразили — отвърна Марино.
— Нищо от това, което намерих, не показва, че са живи и здрави. Дори напротив, миналата пролет синът се е опитал да ги обяви легално за мъртви, но не е успял. Ако искаш, провери в полицията във Форт Лодърдейл дали някой си спомня нещо за изчезването на госпожа Куинси и дъщеря й. А аз ще се отбия в „Бийч Бамс“ по някое време утре.
— Полицията във Форт Лодърдейл не би оставила случая така, ако няма основателна причина.
— Да разберем каква е — отвърна тя.
На гишето Скарпета продължаваше да спори.
— Не е възможно — за пореден път каза тя, като вече едва се сдържаше да не избухне, беше толкова разстроена. — Ето номерът на резервацията плюс квитанцията. Ето ги. Първа класа, час на заминаване 18:20. Как е възможно да сте отменили резервацията ми?
— Госпожо, всичко е в компютъра. Вашата резервация е била отменена в 14:15.
— Днес? — Скарпета не вярваше на ушите си.
Сигурно беше някаква грешка.
— Да, днес.
— Не е възможно. Не съм се обаждала да си отменя резервацията.
— Е, някой друг се е обадил.
— Тогава ми я презаверете — каза Скарпета, като бръкна в чантата си, за да си извади портфейла.
— Няма свободни места. Мога да ви включа в листата за чакащи, но има седем души преди вас.
Скарпета си резервира билет за следващия ден и се обади на Роуз.
— Опасявам се, че ще трябва да се върнеш да ме прибереш.
— О, не. Какво стана? Отменили са полета ли?
— Резервацията ми е била отменена. Самолетът е пълен. Роуз, ти обади ли се да потвърдиш резервацията ми?
— Разбира се. Беше около обяд.
— Не знам какво се е случило — каза Скарпета, като си мислеше за Бентън и провалените им планове за Свети Валентин. — По дяволите!
14
Жълтата луна имаше неправилната форма на презряло манго и висеше тежко в небето над шубраци, треви и гъсти сенки. На слабата й светлина Бор виждаше достатъчно добре, за да различи контурите на съществото.
Видя го да идва, защото знаеше къде да гледа. В продължение на няколко минути беше наблюдавал инфрачервеното му излъчване върху дисплея на топлинния детектор, който държеше в ръката си и бавно движеше в полукръг над тъмната земя като магическа пръчка. Яркочервените стълбчета се редяха на дисплея в задния край на леката пластмасова маслиненозелена тръба, докато уредът засичаше разликите в повърхностната температура на топлокръвното същество и земята.
Той беше Бор и тялото си беше негово, можеше да го изостави, когато пожелае, и никой да не го види. Никой не можеше да го види сега в тази пустош посред нощ, хванал детектора като нивелир в ръката си, докато уредът засичаше топлината, излъчвана от жива плът, и го предупреждаваше чрез малките яркочервени стълбчета, които се редяха едно след друго по черното стъкло.
Вероятно съществото беше енот.
Глупаво същество. Бор мислено му говореше, докато седеше с кръстосани крака върху песъчливата почва и сканираше. Обхождаше с детектора потъналия в сенки бряг на канала и усещаше порутената стара къща зад себе си, усещаше как го зове. Главата му тежеше заради тапите за уши и дишаше шумно, като през шнорхел, потопен и безмълвен, когато не чуваш нищо друго, освен собственото си учестено дишане. Той не обичаше тапите за уши, но беше важно да си ги слага.
„Знаеш какво те чака сега — каза той мислено на съществото. — А може би не знаеш.“
Наблюдаваше как тъмната дебела маса пълзи ниско до земята. Движеше се като тромава пухкава котка и навярно беше котка. Бавно и безшумно, съществото се промъкваше между високите треви и шубраци, като ту потъваше в дебелите сенки под високите борове, ту излизаше от тях. Глупаво същество, вятърът духаше в неблагоприятна за него посока и то не можеше да усети присъствието му по миризмата, за да е нащрек.
Бор изключи детектора и го остави в скута си. После взе своята пушка „Мозберг 835 Улти-маг“ тип „помпа“, с камуфлажно покритие, и усети твърдия хладен приклад на лицето си, докато насочваше мерника към съществото.
То не побягна. Глупава гадина.
„Хайде. Бягай. Виж какво ще стане.“
Но съществото продължаваше да пълзи бавно и тромаво, ниско до земята, без ни най-малко да подозира грозящата го опасност.