Тръгна към порутената къща, като държеше пушката в готовност. В далечината се чуваше шумът от трафика по Саут 27, но нямаше причина някой да се появи в този пущинак. В крайна сметка щеше да има, но не сега. Стъпи на разпадащата се веранда и една прогнила дъска поддаде под ботушите му, после блъсна вратата и влезе в тъмно спарено помещение, потънало в прах. Дори в ясен ден вътре в къщата беше тъмно и задушно, а тази сутрин беше дори още по-лошо, защото се задаваше гръмотевична буря. Беше осем часът сутринта, а в къщата беше мрачно като през нощта, и той започна да ругае.
— Ти ли си? — чу се глас в тъмнината откъм задната част на къщата, където и трябваше да бъде.
До стената имаше импровизирана масичка от шперплат и недогорели дървета, а върху нея малък аквариум. Той насочи пушката към аквариума, натисна бутона и ксеноновата лампа на прожектора блесна върху стъклото, разкривайки черното тяло на тарантулата вътре. Паякът стоеше неподвижен върху песъчлива почва с парченца кора, застанал като тъмна ръка до паничката с вода и любимия си камък. В единия ъгъл на аквариума щурчетата се размърдаха, обезпокоени от светлината.
— Ела и поговори с мен — обади се отново гласът, настоятелно, но по-немощно от предния ден.
Не беше сигурен дали се радва, че пак го чува, но сигурно беше така. Той отхлупи аквариума и започна да говори на паяка тихо и нежно. Коремчето му беше оголяло, със засъхнала по него бледожълта кръв, и той се вбеси, като си спомни защо е в това състояние и какво беше причинило почти смъртоносната кръвозагуба. Косъмчетата на паяка нямаше да пораснат до следващото линеене и може би щеше да се оправи, а може би не.
— Знаеш кой е виновен за това, нали? — обърна се той към паяка. — И аз се погрижих, нали?
— Ела тук — обади се отново гласът. — Чуваш ли ме?
Паякът не помръдваше. Имаше голяма вероятност да умре и може би така щеше да стане.
— Извинявай, че ме нямаше толкова дълго. Сигурно ти е било самотно — каза той на паяка. — Не можех да те взема със себе си заради състоянието ти. Беше много дълго пътуване. И студено.
После бръкна в аквариума и нежно погали паяка. Той едва помръдна.
— Ти ли си? — гласът беше слаб и дрезгав, но все така настоятелен.
Замисли се как ли щеше да бъде, когато гласът вече нямаше да го има, и се сети за мъртвото същество, което лежеше на земята вкочанено и покрито с мухи.
— Ти ли си?
Той държеше бутона натиснат и светлината го поведе по мръсен дървен под, осеян с останки от изсъхнали яйца на насекоми. Ботушите му се движеха зад светлината.
— Ехо? Кой е там?
16
В лабораторията за изпитания и експерименти с оръжия Джо Еймъс закопча черно кожено яке „Харли Дейвидсън“ около четиридесет килограмов желатинов блок. Върху него имаше по-малък блок с тегло десет килограма, който носеше слънчеви очила „Рей Бан“ и черна кърпа за глава с щампа на череп и кости.
Джо се отдръпна назад да се наслади на творението си. Беше доволен, но и малко изморен. Предната вечер беше останал до късно с новата си любимка и беше попрекалил с виното.
— Забавно е, нали? — обърна се той към Джени.
— Забавно е, но и отвратително. По-добре внимавай да не разбере. Доколкото знам, не е човек, с когото да се заяждаш — отвърна тя, седнала върху един от плотовете.
— Аз съм човекът, с когото не бива да се заяждаш — каза той. — Мисля да сложа малко червен оцветител, да прилича повече на кръв.
— Супер.
— А ако добавя и малко кафяво, може би ще заприлича на разлагаща се кръв, а? Ако имаше начин и да завони.
— Ох, тия твои възстановки!
— Умът ми никога не спира да работи. Гърбът ме боли — каза той, като продължаваше да се наслаждава на творението си. — Ударих си гърба и ще я съдя.
С желатина — еластичен прозрачен материал, получен чрез частична хидролиза на колаген, добит от кости, кожи и сухожилия на животни, — не се борави лесно и на Джо му беше адски трудно да премести блоковете, които впоследствие премени, от хладилните кутии до подплатената стена на закритото стрелбище. Вратата на лабораторията беше затворена. Червената светлина на стената отвън светеше, предупреждавайки, че стрелбището се ползва.
— Така си издокаран, а няма къде да отидеш — каза той на неапетитната маса пред себе си.
По-правилно наречено желатин хидролизат, това вещество се използваше също и в шампоаните, балсамите, червилата, протеиновите напитки, мехлемите за облекчаване на артрит и много други продукти, които Джо нямаше да докосне до края на живота си. Дори нямаше да целуне годеницата си, ако е с червило, вече не. Последния път когато нейните устни се притиснаха до неговите, той си представи как кравешки, свински и рибни кости и кожа врат в един казан. Вече четеше етикетите. Ако в съставките имаше хидролизиран животински протеин, той връщаше стоката обратно на рафта или я изхвърляше, ако вече я е купил.