По мръсния под на тясната мръсна стая с увиснал таван и подгизнали тапети имаше разхвърляни списания. Без очила не виждаше добре и едва различаваше порнографските корици. Едва различаваше и бутилките от газирани напитки и опаковките от храна за вкъщи, разхвърляни наоколо. Между матрака и разпадащата се стена имаше малка розова маратонка, детски размер. Ев многократно я беше взимала в ръце и я беше прегръщала, чудеше се защо е тук и на кого ли е принадлежала, страхуваше се, че момиченцето е мъртво. Понякога скриваше маратонката зад себе си, когато той идваше, за да не й я отнеме. Тя беше всичко, което имаше.
Ев никога не спеше по-дълго от час или два наведнъж и нямаше представа колко време е минало. За нея времето беше спряло. През счупеното стъкло на прозореца в другата част на стаята се процеждаше сивкава светлина, нямаше слънце. Замириса й на дъжд.
Не знаеше какво беше направил с Кристин и момчетата. Не знаеше какво им е сторил. Смътно си спомняше първите часове, онези ужасни, нереални часове, когато той й донесе храна и вода и я гледаше от тъмното, беше тъмен като мрака, тъмен като черен дух.
„Какво е усещането?“ — беше попитал с тих, студен глас. — „Какво е усещането да знаеш, че ще умреш?“
В стаята винаги беше тъмно, но в негово присъствие ставаше още по-тъмно.
„Не ме е страх. Не можеш да докоснеш душата ми.“
„Кажи, че съжаляваш.“
„Не е късно да се покаеш. Бог ще ти прости и най-тежкия грях, ако се смириш и се покаеш.“
„Бог е жена. Аз съм нейната ръка. Кажи, че съжаляваш.“
„Богохулство! Как не те е срам! Не съм направила нищо, за което да съжалявам.“
„Аз ще те науча какво е срам. Ще кажеш, че съжаляваш, точно както и тя го направи.“
„Кристин ли?“
И той си отиде, а Ев чу гласове в друга част на къщата. Не можеше да разбере какво казват, но най-вероятно той говореше с Кристин. Говореше с Чуваше говор. Не можеше да разбере какво казват, но си спомняше, че чу тътрене на крака и някакви гласове от другата страна на стената, а после чу Кристин, знаеше, че е тя. Когато си мислеше за това сега, се чудеше дали не го е сънувала.
„Кристин! Кристин! Тук съм! Тук съм! Да не си посмял да я нараниш!“
Тя чуваше своя глас в главата си, но може и да беше само сън.
„Кристин! Кристин! Отговори ми! Да не си посмял да я нараниш!“
После отново чу говор, значи може би беше наяве. Но Ев не беше сигурна. Може и да го е сънувала. Може и да е сънувала, че чува стъпките му да се отдалечават по коридора и да се затваря външната врата. Всичко това може би беше станало за минути, а може би за часове. И май чу двигател на кола. А може би е било сън, заблуда. Ев седеше в мрака със свито сърце и се ослушваше за Кристин и момчетата и не чуваше нищо. После започна да вика и крещя, докато гласът й прегракна и не й остана дъх.
Дните идваха и отминаваха, а неговата тъмна сянка се появяваше от време на време, с хартиена чаша вода и нещо за ядене, после заставаше и я гледаше, а тя никога не можеше да види лицето му. Никога не беше виждала лицето му, нито дори първия път, когато дойде в къщата. Носеше черна качулка с дупки за очите, която приличаше на черна калъфка за възглавница, дълга и широка около раменете му. Тази тъмна фигура с качулка обичаше да я побутва с цевта на пушката си, сякаш беше някакво животно в зоопарк, сякаш той беше любопитен как ще реагира, ако я побутне. Буташе я по интимните й места и я наблюдаваше как ще реагира.
„Засрами се — казваше Ев. — Можеш да нараниш плътта ми, но не можеш да докоснеш душата ми. Душата ми принадлежи на Бог.“
„Тя не е тук. Аз съм нейната ръка. Кажи, че съжаляваш.“
„Моят Бог е ревнив. Казал е: Да нямаш други богове освен Мене.“
„Тя не е тук“ — и я буташе с цевта на пушката, понякога толкова силно, че по кожата й оставаха идеални синьо-черни кръгове.
„Кажи, че съжаляваш.“
Ев седеше на вонящия разлагащ се матрак. Бил е използван и преди, за ужасни неща, и сега беше втвърден и почернял от кръв, а тя седеше върху него в тясната, задушна, мръсна стая, като се ослушваше и се опитваше да мисли, ослушваше се и се молеше и крещеше за помощ. Никой не отвръщаше. Никой не я чуваше и тя се чудеше къде ли се намира. Къде беше това място, където никой не чуваше виковете й?
Не можеше да избяга, защото около краката и ръцете й имаше увити телени закачалки за дрехи, през които бяха прекарани въжета, които пък бяха прехвърлени през греда на порутения таван — сякаш беше някаква уродлива марионетка, цялата в синини и ухапвания от инсекти, чието голо тяло сърбеше и се раздираше от болка. Ако положеше усилие, можеше да се изправи на крака. Можеше да слезе от матрака, за да облекчи физиологичните си нужди. Когато го правеше, болката беше така пронизваща, че тя едва не припадаше.