— Нищо не показва, че сте били там. От доста време се занимавам с цитрусовите дървета тук, а и цял живот съм работил като професионален озеленител. Виждал съм какво ли не, дори цели овощни градини, които се е налагало да бъдат изгорени. И хора, които са загубили поминъка си.
— Забелязахте ли петна по плодовете?
— Както вече казах, изглежда маната е в ранен стадий, много ранен. Виждал съм цели градини да се горят заради мана. И хора със съсипан живот.
— След като напуснахте двора, където твърдите, че сте видял мана, дезинфекцирахте ли се? — попита тя с тон, който не му хареса.
И нея не харесваше. Беше тъпа и педантична.
— Разбира се, че се дезинфекцирах. В този бизнес съм от много време. Винаги напръсквам себе си и инструментите си с GX–1027, както е според наредбата. Знам каква е опасността. Виждал съм цели градини унищожени, опожарени и изоставени. Съсипани хора.
— Извинете…
— Много лоши неща стават.
— Извинете…
— Хората трябва да приемат маната на сериозно — каза Бор.
— Какъв е регистрационният номер на автомобила, който ползвате за работа? Предполагам имате жълто-черен регистрационен стикер, залепен в лявата част на предното стъкло? Трябва ми този номер.
— Номерът ми не е от значение — каза той на инспекторката, която се мислеше за толкова по-важна и властна от него. — Автомобилът е на шефа ми и ще загазя, ако разбере, че съм се обаждал. Ако хората научат, че от неговата фирма е съобщено за мана, поради която най-вероятно ще бъдат изкоренени всички дървета в квартала, какво мислите, че ще стане с нашия бизнес?
— Напълно ви разбирам, господине, но е важно да имам номера ви за справка. И наистина бих искала да ми кажете как да се свържа с вас, ако се наложи.
— Не мога — отвърна той. — Ще ме уволнят.
21
Бензиностанцията се оживи, защото все повече и повече шофьори паркираха своите тирове зад магазина или отстрани на ресторанта „Чики Хът“ или пък ги нареждаха в редица до гората и спяха в тях, а вероятно правеха и секс в тях.
Шофьорите ядяха в „Чики Хът“, без да забелязват, че името е написано неправилно, защото хората, които идваха тук, бяха твърде невежи, за да знаят как се пише или дори какво означава. „Чики“ беше индианска дума на племето семиноли, но дори и те не знаеха как се пише.
Невежите тираджии живееха миля за миля и отбиваха тук, за да си харчат парите в магазина, където имаше изобилие от дизелово гориво, бира, сандвичи и пури, а в една стъклена витрина имаше дори колекция от сгъваеми ножове. Можеха да играят на ротативките в игралната зала или да оставят тировете си в сервиза за ремонт или смяна на гуми. Бензиностанцията беше отбивка с пълно обслужване насред нищото, където хората идваха и си отиваха, без да се интересуват един от друг. Никой не закачаше Бор. Не го поглеждаха дори, толкова много хора влизаха и излизаха, че едва ли имаше някой, който да го е видял два пъти, освен бармана в „Чики“.
Ресторантът се намираше зад телена ограда в края на паркинга. По нея висяха табели, които предупреждаваха, че опитите за проституция са подсъдни, че се допускат само полицейски кучета и че дивите животни могат да влизат на свой риск. Нощем имаше много диви животни, но Бор не знаеше това от първа ръка, защото не пилееше парите си в игралната зала, на ротативките или джубокса. Не пиеше. Не пушеше. Не искаше да прави секс с никоя от жените.
Те го отвращаваха в своите оскъдни панталонки и стегнати бюстиета, лицата им бяха загрубели от твърде много евтин грим и твърде много слънце. Седяха в открития ресторант или на бара, който представляваше просто един покрив, покрит с палмови листа и захабен дървен плот, с осем бар-стола до него. Ядяха специалитетите за вечеря, като например ребра на скара или кюфтета, или пържола по селски, и пиеха. Храната беше добра и се приготвяше на място. Бор харесваше бургерите, а и бяха само по три долара и деветдесет и пет цента. Сандвичите със сирене бяха по три долара и двадесет и пет цента. Евтини, отвратителни жени, лоши неща се случваха с такива жени. Заслужаваха си го.
Просеха си го.
Беше очевидно.
— Един сандвич със сирене за вкъщи — каза Бор на мъжа зад бара. — И един бургер за тук.
Мъжът имаше огромен корем и носеше мръсна бяла престилка. Беше зает да отваря разпенени бирени бутилки, които държеше във вана с лед. Този барман го беше обслужвал и преди, но не даваше вид да си спомня.
— Сандвичът заедно с бургера ли го искате? — попита той, като плъзна две бутилки бира към един шофьор и дамата му, които вече бяха пияни.
— Няма значение, само да е увит за вкъщи.
— Попитах ви дали го искате по същото време — уточни барманът по-скоро с безразличие, отколкото с раздразнение.