— Би било чудесно.
— Какво ще желаете за пиене? — попита мъжът с огромния корем, като отвори поредната бира.
— Обикновена вода.
— Какво, по дяволите, е това? — попита пияният шофьор на висок глас, докато дамата му се кикотеше и се облягаше с пищните си форми на огромната му татуирана ръка. — Вода, която ти дават в самолет ли?
— Само обикновена вода — каза Бор на бармана.
— Не си падам по обикновените неща, нали, бебчо? — изломоти пияната приятелка на пияния шофьор, като обхвана стола с пълните си крака в тесни шорти и разкри пищните гърди под ниско изрязаното бюстие.
— Е, накъде си тръгнал? — попита жената.
— На север — отвърна той. — В крайна сметка.
— Внимавай като караш така сам — каза жената. — Има ги всякакви луди.
22
— Имаме ли някаква представа къде е? — обърна се Скарпета към Роуз.
— Не е в кабинета си и не вдига мобилния си телефон. Когато говорих с него след работната среща и му казах, че искаш да го видиш, той каза, че имал да свърши нещо и веднага се връща — припомни й Роуз. Това беше преди час и половина.
— В колко каза, че трябва да тръгнем за летището? — попита я Скарпета, като гледаше през прозореца как палмите се огъват под напора на вятъра и отново се замисли дали да не го уволни. — Задава се буря, силна буря. Защо ли не се учудвам. Е, няма да стоя просто така и да го чакам. Би трябвало направо да си тръгна.
— Полетът ти е едва в шест и половина — каза Роуз, като й подаде няколко телефонни съобщения.
— Не знам защо въобще се занимавам. Защо въобще си правя труда да говоря с него — рече Скарпета, докато прелистваше съобщенията.
Роуз я погледна, както само тя умееше. Стоеше на вратата със спокойно изражение, бялата й коса беше хваната на френски кок, а сивият й ленен костюм бе малко демоде, но елегантен и безупречен. И след десет години носене сивите й обувки от крокодилска кожа все още изглеждаха като нови.
— Първо искаш да говориш с него, а в следващия момент не искаш — изкоментира Роуз. — Какво става?
— Май трябва да тръгвам.
— Не отбягвай въпроса. Какво има?
— Не знам какво да правя с него. Все ми се иска да го уволня, но по-скоро бих подала оставка, отколкото да го направя.
— Можеш да заемеш поста на завеждащ — напомни й Роуз. — Ще принудят доктор Бронсън да се оттегли, ако се съгласиш, и може би е време сериозно да го обмислиш.
Роуз знаеше какво прави. Тя можеше да изглежда много искрена, когато предлагаше нещо, което всъщност не искаше Скарпета да извърши, и резултатът беше предсказуем.
— Не, благодаря — каза Скарпета твърдо. — Минала съм вече по този път, а ако си забравила, Марино е един от техните следователи, така че няма да се спася от него, като напусна академията и се озова на пълен работен ден в Центъра по съдебна медицина. Коя е госпожа Симистър и каква е тази църква? — попита тя, гледайки озадачено едно от телефонните съобщения.
— Не знам коя е, но се държеше, сякаш те познава.
— Никога не съм чувала за нея.
— Обади се преди няколко минути и каза, че иска да говори с теб за някакво изчезнало семейство от района на Уест Лейк Парк. Не остави номер за връзка, каза, че пак ще се обади.
— Какво изчезнало семейство? Тук в Холивуд ли?
— Така каза. Чакай да видим, летиш от Маями, за жалост. Най-ужасното летище на света. Мисля, че няма нужда да тръгваме преди… е, знаеш колко е натоварено движението. Може би трябва да тръгнем най-късно към четири. Но няма да ходим никъде преди първо да проверя резервацията ти.
— Сигурна ли си, че съм в първа класа? И не е отменена?
— Имам разпечатка, но ще трябва да я завериш на летището, защото е направена в последния момент.
— Не е за вярване. Принудиха ме да си сменя полета, а сега трябва да си заверявам резервацията, защото е направена в последния момент.
— Сега всичко е наред.
— Извинявай, Рруз, но така каза и миналия месец, а въобще не бях в компютъра и накрая се озовах в кушет-салона чак до Лос Анджелис. И виж какво стана вчера.
— Потвърдих резервацията ти още сутринта. Но пак ще се обадя.
— Мислиш ли, че всичко е заради възстановките на Марино? Може би там е проблемът.
— Подозирам, че той се чувства отхвърлен след станалото, смята че вече не му вярваш и не го уважаваш.
— Как да вярвам на преценката му?
— И досега не съм сигурна в какво точно обвинявате Марино — отвърна Роуз. — Аз лично написах на компютъра и редактирах тази сцена, както правя с всички негови възстановки, и както вече съм ти казвала, сценарият не включваше да има спринцовка в джоба на онзи умрял стар дебелак.