Не беше трудно да се подслушва телефонът на тромавия тъпак, просто тайно включваш високоговорителя и все едно че имаш микрофон в стаята. Марино диктуваше всичко на Роуз, включително възстановките си, защото той не можеше да пише правилно, рядко четеше и беше практически неграмотен.
Джо усети прилив на еуфория, докато изтръскваше пепелта от пурата си в една кутия от кока-кола, и се върза към телефонната централа. Стигна до телефона на Марино и активира високоговорителя, за да види дали е там и какво прави.
23
Когато Скарпета се съгласи да бъде консултант по проекта „Хищник“, тя не беше много ентусиазирана от идеята.
Предупреди Бентън за опасностите, опита се да го разубеди, многократно му напомняше, че на обектите в проекта не им пука дали някой е лекар, психолог или харвардски професор.
„Ще ти счупят врата или ще ти разбият главата в стената, точно както биха направили с всеки друг — му беше казала тя. — Не си мисли, че има нещо като депутатски имунитет.“
„Прекарал съм почти целия си живот сред тези хора, Кей. Такава ми е работата.“
„Но никога не си я вършил при такива условия. Не и в психиатрична клиника към престижен университет, която никога не се е занимавала с осъдени убийци. Не само си се взрял в бездната, Бентън, ами слагаш осветление и асансьор в нея.“
Скарпета чу през стената, че Роуз разговаря с някого в офиса си.
— Къде беше, за бога? — казваше Роуз.
— Кога ще направим онова кръгче с теб? — отвърна на висок глас Марино.
— Казах ти, не се качвам на това чудо. Мисля, че има някакъв проблем с телефона ти.
— Винаги съм се чудил как ли ще изглеждаш в черно кожено яке.
— Търсих те, а ти не беше в кабинета си. Или поне не ми отвори…
— Цяла сутрин не съм влизал в кабинета.
— Но индикаторът на телефона ти свети!
— Не е възможно.
— Преди няколко минути светеше.
— Проверяваш ме значи? Колко си сладка, Роуз.
Марино продължи да казва нещо с гръмовния си глас, докато Скарпета преглеждаше един имейл, който току-що беше получила от Бентън, поредната обява за набиране на доброволци, която щеше да излезе в „Бостън Глоуб“ и по интернет. Обявата гласеше:
УЧЕНИ ОТ ХАРВАРДСКОТО МЕДИЦИНСКО УЧИЛИЩЕ ПРОВЕЖДАТ ИЗСЛЕДВАНИЯ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА СТРУКТУРАТА И ФУНКЦИИТЕ НА МОЗЪКА ПРИ КЛИНИЧНО ЗДРАВИ ВЪЗРАСТНИ В ЦЕНТЪРА ЗА МОЗЪЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА БОЛНИЦА „МАКЛИЙН“ В БЕЛМОНТ, МАСАЧУЗЕТС.
— Хайде, върви, че доктор Скарпета те чака, а ти пак си закъснял — чу тя как Роуз нахоква Марино с твърд, но любящ глас. — Трябва да престанеш с тези внезапни изчезвания.
ПОДХОДЯЩИТЕ КАНДИДАТИ ТРЯБВА:
ДА БЪДАТ МЪЖЕ НА ВЪЗРАСТ МЕЖДУ 17 И 45 ГОДИНИ.
ДА МОГАТ ДА ДОЙДАТ ДО БОЛНИЦАТА ЗА ПЕТ ПОСЕЩЕНИЯ.
ДА НЕ СА ПРЕТЪРПЯВАЛИ ТРАВМИ НА ГЛАВАТА И ДА НЕ СА ВЗИМАЛИ НАРКОТИЦИ.
ДА НЕ СА С ДИАГНОЗА ШИЗОФРЕНИЯ ИЛИ БИПОЛЯРНО РАЗСТРОЙСТВО.
Скарпета дочете обявата и стигна до най-хубавата част — послеслова от Бентън:
Ще се изненадаш колко много хора се мислят за нормални. Само да спре да вали този проклет сняг. Обичам те.
Едрото тяло на Марино изпълни вратата.
— Какво има? — попита той.
— Затвори вратата, ако обичаш — каза Скарпета, като се пресегна към телефона.
Той я затвори и седна на един стол не точно срещу нея, а малко под ъгъл, за да не му се налага да я гледа право в очите, седнала зад огромното си бюро в своя голям кожен стол. Тя знаеше номерата му. Познаваше много добре недодяланите му манипулации. Не му харесваше да стои от другата страна на огромното й бюро, би предпочел да седят един до друг, като равни. Беше наясно с психологията на работното място, знаеше за това много повече от него.
— Изчакай само минутка — рече тя.
ДАН-ДАН-ДАН-ДАН-ДАН-ДАН… Апаратурата подаваше радиочестотни вълни за създаване на магнитно поле, което да повиши енергията на протоните.
В лабораторията за магнитно-резонансна томография сканираха структурата на поредния така наречен „нормален“ мозък.
— Толкова ли е лошо времето при теб? — долетя гласът на Скарпета по телефона.