Доктор Лейн натисна бутона на интеркома:
— Всичко наред ли е? — попита тя най-новия обект в проекта „Хищник“.
Той твърдеше, че е нормален. Но сигурно не беше. Нямаше и представа, че идеята е да се сравни неговият мозък с този на убиец.
— Не знам — отговори нормалният с несигурен глас.
— Засега не е толкова зле — отвърна Бентън на Скарпета по телефона. — Ако пак не се забавиш. Но казват, че утре вечер ще се влоши чувствително… Нищо не чувам, по дяволите! — каза той гневно.
Връзката беше лоша. Понякога телефонът му дори не звънеше тук и той беше разсеян, ядосан и уморен. Сканирането не вървеше добре. Днес нищо не вървеше добре. Доктор Лейн беше унила. Джош седеше пред монитора отегчен.
— Нямам големи надежди за този — обърна се доктор Лейн към Бентън. — Дори с тапи за уши.
Вече двама от нормалните контролни обекти отказаха да бъдат сканирани, защото страдат от клаустрофобия — подробност, която бяха пропуснали да споменат при одобряването им за участие в проекта. Сега пък този се оплакваше от шума, казваше, че приличал на звука от електрически бас китари в ада. Поне имаше въображение.
— Ще ти се обадя преди да излетя — каза Скарпета. — Обявата изглежда добре, доколкото това е възможно.
— Благодаря за ентусиазма. Ще ни трябва широк отзвук. Жертвите тук се увеличават. Сигурно има нещо фобично във въздуха. А за капак долу-горе всеки трети изобщо не е нормален.
— И аз не съм сигурна вече кое е нормално.
Бентън закри с ръка другото си ухо и започна да се разхожда с надеждата да намери по-подходящо място, за да чува по-добре. — Опасявам се, че имаме тежък случай, Кей. Чака ни много работа.
— Как сте там вътре? Добре ли сте? — попита доктор Лейн по интеркома.
— Не, не съм — отвърна обектът.
— Винаги става така, когато решим да сме заедно — каза Скарпета на фона на шум, който сега наподобяваше бързи удари на чук по дърво. — Ще помогна с каквото мога.
— Наистина ще полудея тук — долетя гласът на нормалния обект.
— Нищо няма да излезе — каза Бентън, като гледаше през плексигласовата преграда към нормалния обект в другия край на магнита.
Той неистово въртеше залепената си глава.
— Сюзън? — погледна я Бентън.
— Да, знам — каза доктор Лейн. — Ще трябва отново да го наглася.
— Успех. Мисля, че с този бяхме дотук — отвърна Бентън.
— Заличил е маркера — каза Джош, като вдигна поглед от екрана.
— Добре, спокойно — обърна се доктор Лейн към нормалния контролен обект. — Ще спрем дотук. Сега ще дойда и ще ви извадя оттам.
— Съжалявам, човече, не мога да го понеса това — прозвуча напрегнатият глас на обекта.
— Жалко. Още един сдаде багажа — каза Бентън на Скарпета по телефона, докато наблюдаваше как доктор Лейн отива при магнита, за да освободи поредния им провал. — Прекарах два часа да изследвам този тип и сега нищо, чао-чао. Тръгва си. Джош? — обърна се той към техника. — Обади се да му извикат такси.
Черната кожа поскърцваше, докато Марино се наместваше по-удобно в рокерските си одежди. Надминаваше себе си в своите усилия да покаже колко е спокоен, отпуснат на стола с изпружени напред крака.
— Каква обява? — попита той, когато Скарпета затвори телефона.
— За един нов проект, с който се е захванал.
— Хм. Какъв проект? — каза той, сякаш подозираше нещо.
— Едно невропсихологично изследване. Как мозъците на различните хора обработват различната информация, нещо такова.
— Аха. Хубаво обяснение. Вероятно същото, което използват и пред репортерите, едно нищо не значещо изречение. За какво искаше да ме видиш?
— Получи ли съобщенията ми? От неделя вечерта до сега съм ти оставила четири.
— Получих ги.
— Нямаше да е зле да ми отговориш.
— Не си казала, че е 911.
Това беше кодът, който използваха в годините на пейджърите и сега с мобилните телефони — защото не бяха много сигурни. Луси използваше скремблери15 и бог знае още какво за сигурността на комуникациите и нямаше проблем да се оставят гласови съобщения.
— Не казвам, че е 911, когато е телефонно съобщение — поясни тя. — Как да го направя? След сигнала да кажа „девет–едно–едно“ ли?
— Имах предвид, че не си казала, че е спешно. За какво става въпрос?
— Върза ми тенекия. Имахме уговорка да прегледаме случая Суифт, помниш ли?
Беше приготвила и вечеря в негова чест, но не го спомена.
— Имах работа, пътувах.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде си бил и какво си правил?
— Карах новия си мотор.
— Цели два дни? И не си спирал да заредиш? Или да отидеш до тоалетната? Не намери време дори за едно обаждане?