— Да разбирам ли, че според теб това несъмнено е убийство?
— А според теб не е ли?
— Не знам, просто питам.
Марино обходи кабинета с поглед, плъзна го по отрупаното с папки и хартии бюро. Погледна я сурово, с очи, от които би се уплашила, ако не беше виждала в тях несигурност и болка така често в миналото. Може би сега изглеждаше различен и чужд само защото вече бръснеше оредяващата си коса и носеше диамантена обеца на ухото. Тренираше във фитнес залата с маниакална настървеност и изглеждаше по-як от всякога.
— Ще съм ти благодарен, ако прегледаш възстановките ми — каза той. — Всичко, което съм измислил, е на диска. Бих искал да ги прегледаш внимателно. Така и така ще седиш в самолета, без да има какво да правиш.
— Може и да намеря какво да правя — опита се да го подразни тя, да го ободри малко.
Не стана.
— Роуз ги качи всичките на диск, като се започне от първата миналата година, всичко е в папката. В запечатан плик — и той посочи папката на бюрото й. — Пъхни го в лаптопа си и му хвърли един поглед. Онази с куршума със следи от мрежа за прозорци също е там. Това лъжливо копеле! Кълна се, че аз пръв съм я разработил.
— Пусни едно търсене по интернет за междинни мишени при стрелба и ти гарантирам, че ще намериш случаи и оръжейни тестове, при които куршумът е минал през мрежа за прозорци — каза тя. — Боя се, че вече не са останали много нови или лични неща.
— Той е само един лабораторен плъх, който допреди година е живял в микроскоп. Няма откъде да знае това, за което пише. Няма начин. Всичко е заради случилото се при възстановката „Ферма за трупове“16. Поне можеше да си честна за това.
— Прав си — каза тя. — Трябваше да ти кажа, че спрях да преглеждам възстановките ти след този случай. Всички спряхме. Трябваше да седнем и да поговорим, но ти беше толкова ядосан и агресивен, че никой не искаше да се разправя с теб.
— Може би ако те бяха натопили, както натопиха мен, ти също щеше да си ядосана и агресивна.
— Джо не присъства на „Ферма за трупове“, дори не е бил в Ноксвил по това време — припомни му тя. — Така че обясни ми, моля те, как е могъл да пъхне спринцовката в джоба на мъртвеца?
— Това полево упражнение целеше да изправи студентите пред истински труп, разлагащ се във Фермата за трупове, за да видим дали ще успеят да преодолеят фактора „повръщане“ и да вземат някои веществени доказателства. Мръсната спринцовка не беше сред тях. Той я е подхвърлил, за да ме унищожи.
— Не всеки си е поставил за цел да те унищожи.
— Ако не ме е натопил, тогава защо момичето не изпълни заканата си да ни съди? Защото беше блъф, затова. Оказа се, че шибаната спринцовка не е била заразена със СПИН, нали, дори никога не е била използвана. Малко недоглеждане от страна на копелето.
Тя стана от бюрото.
— По-важното е какво да правя с теб — каза и щракна ключалките на куфарчето си.
— Не аз съм човекът с тайните — отвърна той, като я гледаше.
— Пълен си с тайни. През по-голямата част от времето не знам нито къде си, нито какво правиш.
Тя взе сакото си от закачалката на гърба на вратата. Той я проследи с очи. Вече не барабанеше по облегалката. Чу се скърцане на кожа, докато ставаше от стола.
— Бентън сигурно се чувства много важен, като работи с всички онези харвардски светила — подметна той не за първи път. — Онези велики учени с техните тайни.
Тя го погледна странно, с ръка на дръжката на вратата. Може би и нея я хващаше параноята.
— Така е. Сигурно е вълнуващ този негов проект. Но ако питаш мен, с радост ще ти кажа да не си пилееш времето.
Не беше възможно да намеква за „Хищник“.
— Да не говорим за пилеенето на пари — отвърна той. — Пари, които със сигурност могат да се похарчат къде-къде по-добре. А що се отнася до мен, изобщо не мога да смеля мисълта, че толкова пари и внимание се отделят за онези отрепки.
Никой не знаеше за „Хищник“, освен научния екип, президентът на болницата, защитната комисия и някои вишестоящи администратори в затворническата система. Дори нормалните обекти в проекта не знаеха името или целта му. Марино не би могъл да знае, освен ако не се беше добрал някакси до пощата й или до хартиените копия, които тя държеше заключени в чекмеджетата на бюрото си. За пръв път й хрумна, че ако някой беше пробил нивата на защита, това можеше да е той.
— За какво говориш? — попита тя тихо.
— Може би трябва да си по-бдителна, като препращаш файлове, да внимаваш да няма нищо прикачено към тях — отвърна той.
— Да препращам какви файлове?
— Бележките, които си записала след първата си среща с контето Дейв, за онова разтърсено бебе, за което той иска всички да повярват, че е било нещастен случай.