— Не съм ти препращала никакви бележки.
— Напротив. Изпратила си ги миналия петък, но така се случи, че аз ги отворих чак след като те видях в неделя. Бележките са били явно случайно прикачени към един имейл от Бентън за теб, който със сигурност не е трябвало да видя.
— Не съм ти ги пращала — настоя тя с нарастваща тревога в гласа. — Нищо не съм ти пращала.
— Може би е станало неволно. Странно как лъжите лъсват рано или късно — отбеляза той, когато на вратата леко се почука.
— Затова ли не дойде вкъщи в неделя вечерта? Затова ли не се появи на срещата с Дейв вчера сутринта?
— Извинете ме — каза Роуз като влезе в стаята. — Мисля, че някой от вас двамата трябва да се заеме с това.
— Можеше да кажеш нещо, да ми дадеш възможност да се защитя — упрекна го Скарпета. — Може да не ти казвам винаги всичко, но не лъжа.
— Лъжата чрез премълчаване си е пак лъжа.
— Извинете — опита Роуз отново да им привлече вниманието.
— „Хищник“ — каза Марино на Скарпета. — Виж как ще звучи тази лъжа.
— Госпожа Симистър — прекъсна ги Роуз на висок глас. — Жената от църквата, която се обади преди известно време. Извинявайте, но ми изглежда спешно.
Марино не направи ни най-малко движение към телефона, сякаш да напомни на Скарпета, че не работи за нея и че може сама да вдигне слушалката.
— О, за бога! — изропта тя, връщайки се към бюрото си. — Свържи ме.
24
Марино пъхна ръце в джобовете на дънките си и се облегна на касата на вратата да види как Скарпета ще се справи с тази госпожа Симистър, която и да беше тя.
В доброто старо време той с удоволствие седеше часове наред в кабинета на Скарпета и я слушаше, докато пиеше кафето си и пушеше. Не се притесняваше да я помоли да му обясни каквото не разбира, търпеливо изчакваше, ако някой я прекъснеше, а това ставаше често. Нямаше нищо против и да я чака, ако закъснееше.
Сега нещата стояха различно, и то по нейна вина. Вече не възнамеряваше да я чака. Не искаше да му обяснява каквото и да е и по-скоро би умрял, отколкото да й зададе някакъв въпрос, бил той личен или професионален, а навремето можеше свободно да разговаря с нея за всичко. И тогава тя го предаде. Унижи го, и то съзнателно, правеше го и сега, пак съзнателно, независимо какво казваше. Винаги интерпретираше нещата в своя полза, нараняваше хората около себе си в името на логиката и науката, сякаш го мислеше за толкова тъп, че няма да прозре истината.
Същото се случи и с Дорис. Един ден се върна вкъщи разплакана и той не можеше да каже дали е ядосана или тъжна, но знаеше, че е разстроена по някаква причина, може би както никога досега.
„Какво ти е? Да не да ти вади зъба?“ — беше я попитал Марино, докато седеше в любимия си фотьойл, пиеше бира и гледаше новините.
Дорис седна на дивана и продължи да хлипа.
„Мамка му! Какво става, скъпа?“
Тя закри лицето си с ръце и се разплака, сякаш някой е умрял, затова Марино седна до нея и я прегърна през раменете. Подържа я така няколко минути и като не последва никакво обяснение, той я разтърси и настоя да му каже какво, по дяволите, става.
„Той ме опипва — каза тя през сълзи. — Знаех, че не беше редно и все го питах защо, но той каза да се отпусна, да не се притеснявам, защото той бил лекар, и част от мен знаеше какво всъщност прави, но ме беше страх. Трябваше да се махна навреме, трябваше да съм по-твърда, но просто не знаех какво да направя“ — занарежда тя и обясни, че зъболекарят или специалистът ортодонт, или както там се наричаше, казал, че най-вероятно Дорис има някаква системна инфекция, причинена от фрактура на зъбния корен, и трябвало да прегледа жлезите й. Така казал, по думите на Дорис.
Жлезите й.
— Изчакайте за момент — казваше Скарпета по телефона на госпожа Симистър. — Ще ви включа на високоговорител. По случайност до мен стои един следовател.
Тя хвърли на Марино изразителен поглед, който означаваше, че е притеснена от това, което чува в слушалката, и той се опита да прогони Дорис от мислите си. Все още често мислеше за нея и сякаш колкото повече остаряваше, толкова по-често си спомняше какво имаше помежду им и как се беше почувствал, когато онзи зъболекар я беше опипвал, и после, когато го беше напуснала заради онзи търговец на коли, онзи шибан загубеняк, търговецът на коли. Всички го напускаха. Всички го предаваха. Всички искаха да му отнемат каквото има. Всички го смятаха за толкова тъп, че не може да прозре техните заговори и манипулации. Последните няколко седмици беше станало непоносимо.
И сега това. Скарпета лъжеше за онзи проект. Изключваше го. Унижаваше го. Вземаше каквото й е угодно когато си поиска и се отнасяше с него като с боклук.