— Ще ми се да имах повече информация — проехтя от високоговорителя гласът на госпожа Симистър, който сякаш беше стар като света. — Наистина се надявам нищо лошо да не се е случило, но се опасявам, че е така. Ужасно е, че полицията не се интересува.
Марино нямаше никаква представа за какво говори госпожа Симистър, или пък коя беше тя, или защо се обажда на Националната академия по криминалистика, и не можеше да изтръгне Дорис от мислите си. Искаше му се да беше направил нещо повече от това да заплаши проклетия зъболекар или специалист ортодонт, или както там се наричаше. Трябваше да разбие физиономията на негодника и може би да му счупи някой и друг пръст.
— Обяснете на следовател Марино какво имате предвид, като казвате, че полицията не се интересува — каза Скарпета по микрофона.
— За последен път видях признаци на живот там миналия четвъртък вечерта и когато разбрах, че всички са изчезнали, без да оставят следа, веднага се обадих на 911 и те изпратиха един полицай, а той извика детектив. Тя очевидно не се интересува.
— Говорите за холивудската полиция, нали? — попита Скарпета, като погледна многозначително към Марино.
— Да. Някоя си детектив Уогнър.
Марино извъртя очи. Не беше за вярване. При целия му лош късмет напоследък, сега и това за капак.
— Имате предвид Реба Уогнър? — попита той, без да помръдне от касата на вратата.
— Моля? — попита недоволният глас.
Марино приближи до телефона на бюрото и повтори въпроса.
— Знам само, че инициалите на картата й бяха Р. Т. Така че може и да е Реба.
Марино отново извъртя очи и почука с пръст главата си, показвайки, че детектив Р. Т. Уогнър е тъпа като галош.
— Тя огледа двора и къщата и каза, че няма следи от насилие. Според нея обитателите сами са си тръгнали и полицията няма работа там.
— Познавате ли тези хора? — попита Марино.
— Аз живея точно срещу тях, каналът ни разделя. Посещаваме една и съща църква. Предчувствам, че нещо лошо им се е случило.
— Добре — каза Скарпета. — Какво искате от нас, госпожо Симистър?
— Поне огледайте къщата. Тя е дадена под наем на църквата и откакто изчезнаха, я държат заключена. Но договорът изтича след три месеца и собственикът каза, че няма да търси обезщетение от църквата, защото имал вече друг желаещ да я наеме. Няколко църковни деятелки се канят да отидат там утре сутринта и да започнат да опаковат багажа. И тогава какво ще стане с уликите?
— Добре — рече отново Скарпета. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще се обадим на детектив Уогнър. Не можем да влезем в къщата без разрешение на полицията. Нямаме правомощия, освен ако не ни помолят за съдействие.
— Разбирам. Много ви благодаря. Направете нещо, моля ви.
— Добре, госпожо Симистър. Ще се свържем с вас. Дайте ми телефонния си номер.
— Хм — каза Марино, когато Скарпета затвори телефона. — Сигурно е някоя кукувица.
— Какво ще кажеш ти да се обадиш на детектив Уогнър, тъй като явно я познаваш — предложи Скарпета.
— Навремето беше моторизиран полицай. Тъпа като гьон, но се справяше много добре със своя „Роуд Кинг“. Не мога да повярвам, че са я направили детектив.
Той извади своя „Трео“ и потръпна при мисълта да чуе гласа на Реба, а и не можеше да изкара Дорис от мислите си. Каза на диспечера в холивудската полиция детектив Уогнър да се свърже с него незабавно. После затвори телефона и заоглежда кабинета на Скарпета, гледаше навсякъде, но не и към нея, докато мислеше за Дорис и зъболекаря, или какъвто там беше, и за търговеца на коли. Мислеше си колко по-удовлетворително щеше да бъде да беше пребил зъболекаря, или какъвто там беше, вместо да се напие и да нахлуе в кабинета му, да го изкара от манипулационната и да го разпитва пред всички чакащи във фоайето пациенти защо е сметнал за необходимо да опипва циците на жена му и как, ако обича, да му обясни, циците са свързани с проблем в кореновия канал.
— Марино?
Защо тази случка се връщаше в съзнанието му след толкова много години, си оставаше загадка. Не можеше да разбере защо напоследък доста неща бяха започнали отново да го притесняват. Последните няколко седмици бяха ад.
— Марино?
Той се отърси от спомените и погледна въпросително Скарпета, като в същия миг осъзна, че телефонът му звъни.
— Да.
— Детектив Уогнър се обажда.
— Следовател Пит Марино — каза той, като че ли не я познаваше.
— С какво да ви бъда полезна, следовател Пит Марино — тя също говореше, сякаш не го познава.
— Научих, че имате изчезнало семейство в района на Уест Лейк. По мои данни миналия четвъртък вечерта.