— Откъде знаете за това?
— Получихме сигнал, че може да става въпрос за насилствено отвличане, а вие не сте проявили голяма заинтересованост.
— Щяхме да работим денонощно по случая, ако смятахме, че има и най-малка вероятност да е приложено насилие. Откъде имате информацията?
— Една жена от тяхната църква ни се обади. Разполагате ли с имената на тези хора, за които се твърди, че са изчезнали?
— Момент да помисля. Имаха странни имена, Ева Крисчън и Кристъл или Кристин Крисчън. Нещо такова. Не се сещам за имената на момчетата.
— Да не би да имате предвид Крисчън Крисчън?
Скарпета и Марино се спогледаха.
— Нещо такова. Бележките ми не са пред мен. Ако искате да се занимаете със случая, моля. Отделът ми няма да прахосва време и ресурси за случай, където няма никакви доказателства, че…
— Схванах идеята — прекъсна я грубо Марино. — Утре сутринта хора от църквата ще ходят да опаковат багажа там, така че, ако ще правим оглед, сега е моментът.
— Няма ги по-малко от седмица, а църквата вече ще опакова багажа им? Сякаш знаят, че са заминали и няма да се върнат вече. На вас как ви изглежда?
— Изглежда ми, че трябва да се уверим — отвърна Марино.
Мъжът зад щанда беше по-възрастен и по-достолепен, отколкото Луси си беше представяла. Тя очакваше да види някой с вид на бивш сърфист, загорял и целия в татуировки. Кой друг би работил в магазин наречен „Бийч Бамс“17
Тя свали от рамото си чантата с фотоапарата и се зарови в закачалките с пъстроцветни ризи, целите в ярки щампи на акули, цветя, палми и други тропически мотиви. После се зае да разглежда сламените шапки по рафтовете, кошовете с джапанки, слънчевите очила и лосионите против изгаряне, като не възнамеряваше да купува от тези артикули, но й се искаше да не беше така. Продължи да разглежда, изчаквайки още двама клиенти да напуснат магазина. Замисли се какво ли е усещането да си като обикновените хора, да си купуваш сувенири и ярки дрехи, да се печеш на слънце и да се чувстваш добре в кожата си по бански костюм на плажа.
— Да имате от онези лосиони с цинков оксид? — обърна се един от клиентите, към Лари, който седеше зад щанда.
Лари имаше гъста бяла коса и грижливо подрязана брада, беше на шестдесет и две години, роден в Аляска, караше джип, никога не си беше купувал имот, не беше учил в колеж и през 1957 беше арестуван за пиянство и нарушаване на обществения ред. Лари беше управител на магазина от две години.
— Вече не се търси много — отвърна той на клиента.
— Аз го ползвам. От него не ми се напуква кожата, както от другите лосиони. Мисля, че имам алергия към алоето.
— Тези защитни кремове не съдържат алое.
— А да имате „Мауи Джим“?
— Много са скъпи, драги. Всички слънчеви очила, които имаме, са изложени.
Разговорът продължи още малко в този дух, като в крайна сметка и двамата клиенти купиха разни дребни неща и напуснаха магазина. Луси приближи към щанда.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Лари, като гледаше как е облечена. — Да не би да идвате от снимките на „Мисията невъзможна“?
— Дойдох с мотоциклета си.
— Е, поне вие имате малко разум. Погледнете през прозореца, вижте ги как карат, по шорти и тениски, без каски. А някои дори по джапанки.
— Вие сигурно сте Лари.
Той се изненада и каза:
— Да не би да сте идвала и преди? Не ви помня, а съм доста добър физиономист.
— Бих искала да поговоря с вас за Флори и Хелън Куинси — каза Луси. — Но по-добре заключете вратата.
Моторът „Харли Дейвидсън“, модел „Screaming Eagle Deuce“, с изрисувани пламъци на син фон върху хромирания резервоар, беше в отдалечен ъгъл на паркинга и когато го наближи, Марино ускори крачка.
— Проклет кучи син! — изруга той и се затича.
После продължи да псува толкова високо, че Линк, човекът по поддръжката, който в момента плевеше една цветна леха, прекъсна заниманията си, скочи на крака и се провикна:
— Добре ли сте?
— Шибан кучи син! — изкрещя Марино.
Предната гума на новия му мотор беше спукана. Спихнала чак до лъскавата хромирана капла. Съкрушен и ядосан, Марино клекна до нея, за да я огледа по-обстойно, да потърси пирон или болт или друго остро нещо, върху което навярно е минал с мотора на път за работа сутринта. Раздвижи мотора напред-назад и откри дупката. Тя беше разрез с дължина около три милиметра, който беше направен с нещо остро и здраво, вероятно нож.
Най-вероятно хирургически нож от неръждаема стомана. Огледа се наоколо за Джо Еймъс.
— Аха, забелязах, че е спаднала. — Линк вървеше към него и бършеше мръсните си ръце в своя син работен гащеризон.
17
От англ. Beach bums — хора, които се мотаят по плажа, а понякога спят или живеят там. — Б.пр.