— Свързахте ли се с Центъра по съдебна медицина в Кейптаун?
— Още не.
— Мога да ви помогна за това.
— Би било чудесно. Напълно се връзва, нали? Паяци, скорпиони, отровни жаби, онези малки новородени бели плъхчета, които хората си купуват, за да хранят змиите си с тях — каза Реба. — Като някакъв развъдник на маниаци е това място.
— Никога не съм позволявал да се правят снимки в магазините ми, освен ако не е някакво истинско полицейско разследване. Веднъж ме ограбиха. Това беше преди време — обясняваше Лари, седнал на бар-стола зад щанда.
През прозореца се виждаха постоянният трафик по А1А и океанът отвъд шосето. Беше започнало да ръми като предвестник на бурята, която се движеше на юг. Луси се замисли за това, което Марино й беше казал преди няколко минути, за къщата с изчезналите хора и разбира се, за спуканата гума, което беше по-големият му проблем. Замисли се и какво ли правеше леля й в този момент и за бурята, която се бе насочила натам.
— Разбира се, много съм слушал за случилото се — каза Лари, връщайки се на темата за Флори и Хелън Куинси, след едно дълго отклонение колко много се е променила южна Флорида и колко сериозно се замисля напоследък да се върне в Аляска. — То е като при всичко останало. С времето подробностите стават все по-преувеличени. Но предпочитам да не правите видеозапис — каза той отново.
— Това е полицейско разследване — повтори Луси. — Помолиха ме самостоятелно да разследвам случая.
— Откъде да знам, че не сте репортер или нещо такова?
— Аз съм бивш агент на ФБР и БАЦО20. Да сте чували за Националната академия по криминалистика?
— Оня огромен тренировъчен лагер в Евърглейдс ли?
— Не е точно в Евърглейдс. Имаме собствени лаборатории и експерти, както и договорни отношения с повечето полицейски участъци във Флорида. Помагаме им при необходимост.
— Звучи ми скъпо. Не е трудно да отгатна кой плаща всичко това — данъкоплатците като мен.
— Не само. Получаваме субсидии, работим и quid pro quo, тоест услуга за услуга. Те ни помагат, ние ги обучаваме. Имаме всякакви дейности.
Тя бръкна в един от задните си джобове и извади черен портфейл, който му подаде в подкрепа на думите си. Той заразглежда документите й — фалшива лична карта и значка на следовател, която не струваше и колкото месинга, от който беше направена, защото също беше фалшива.
— Няма снимка — каза той.
— Това не е шофьорска книжка.
Той прочете измисленото й име и че е от отдела за специални операции.
Точно така.
— Е, щом казвате — примири се накрая и й върна портфейла.
— Разкажете ми какво знаете — каза Луси, като постави видеокамерата върху щанда.
Тя погледна към заключената врата, която една двойка в оскъдни бански костюми се опитваше да отвори.
Те надзърнаха през стъклото и Лари поклати отрицателно глава. Не, не е отворено.
— Проваляте ми бизнеса — обърна се той към Луси, но не изглеждаше много загрижен. — Когато започнах работа тук, се наслушах на историята за изчезването на двете Куинси. Това, което чух, беше, че тя винаги идвала тук в седем и половина сутринта, за да има време да пусне влакчетата по релсите, да светне елхите, да пусне коледните песни и въобще да си подготви магазина за отваряне. Но онзи ден май изобщо не отворила. Табелата „Затворено“ все още висяла на вратата, когато синът най-сетне се разтревожил и дошъл да ги търси, нея и дъщерята.
Луси бръкна в страничния джоб на панталона си и издърпа един черен химикал от поставката му върху скрития диктофон. После извади и малък бележник.
— Имате ли нещо против да си водя записки? — попита тя.
— Не приемайте всичко, което казвам, за чиста монета. Не съм бил тук, когато се е случило. Просто ви предавам каквото чух.
— Доколкото знам, госпожа Куинси е поръчала храна по телефона — каза Луси. — Писаха нещо такова във вестника.
— Да, от „Флоридиън“, онази стара закусвалня от другата страна на моста. Доста приятно място, ако все още не сте ходили там. Но мисля, че не й се е налагало да я поръчва, те винаги са били готови с поръчката й, всеки ден едно и също. Плато риба тон.
— А нещо за дъщерята? Хелън?
— Не си спомням.
— Госпожа Куинси сама ли е взимала поръчката си?
— Обикновено да, освен в случаите, когато синът й е бил наблизо. От него знам повечето неща за случилото се.
— Бих искала да говоря с него.
— Не съм го виждал от година. Отначало идваше тук, разглеждаше, говорехме си. Мисля, че случката не му излизаше от главата, поне първата година след станалото. После, според мен, вече не издържаше да мисли за това. Живее в една много хубава къща в Холивуд.