— Съжалявам, госпожо. Почти свърших — каза Бор учтиво, като откъсна едно листо от лимоновото дърво и започна да го оглежда.
— Махнете се от имота ми или ще извикам полиция — извика тя още по-пискливо.
Беше уплашена. И ядосана, защото се боеше, че ще изгуби своите дървета, както и щеше да стане, но дотогава вече нямаше да има значение. Овошките й бяха заразени. Това бяха стари дървета, поне двадесетгодишни, и с тях беше свършено. Ставаше лесно. Когато идваха онези огромни оранжеви камиони, с които събираха отсечените заразени дървета, винаги падаха листа по пътя; Той ги събираше, накъсваше ги, потапяше ги във вода и гледаше как бактериите изплуват на повърхността като мехурчета. После напълваше спринцовката, онази, която Бог му даде.
Бор дръпна ципа на черния сак и извади един спрей с червена боя. Нарисува с него една червена линия около ствола на лимоновото дърво. Кръв над вратата, като ангела на смъртта, но никой нямаше да бъде пощаден. Бор чу нещо като проповед в едно недостъпно тъмно кътче в главата си.
Лъжливият свидетел не ще остане ненаказан.
Нищо няма да кажа.
Лъжците ги наказват.
Нищо не съм казал. Не съм.
Наказанието от моята ръка е вечно.
Не съм. Не съм!
— Какво правите? Оставете дърветата ми на мира, чувате ли какво ви казвам!
— С удоволствие ще ви обясня, госпожо — рече Бор учтиво, с разбиране.
Госпожа Симистър поклати глава. После ядосано затвори плъзгащата се врата и я заключи.
26
Напоследък беше необичайно топло и влажно за сезона и Скарпета усещаше прогизналата остра трева под краката си, докато обикаляше из двора на къщата, а когато слънцето се покажеше иззад тъмните облаци, топлината му изгаряше врата и раменете й.
Видя розови и червени хибискуси, палми, а когато мина покрай няколко цитрусови дървета с червени линии по стволовете, отново погледна отвъд канала към инспектора, който в този момент тъкмо закопчаваше сака си, след като възрастната жена му се беше скарала. Зачуди се дали старицата беше госпожа Симистър и реши, че Марино все още не е ходил при нея. Той все закъсняваше, никога не бързаше да изпълни това, което Скарпета му е казала, ако въобще си направеше труда да го изпълни. Тя приближи до една бетонна стена, която се спускаше стръмно към канала. Тук сигурно нямаше алигатори, но нямаше и ограда, така че всяко дете или куче можеше лесно да падне във водата и да се удави.
Ев и Кристин са поели грижата за две деца, а дори не са си направили труда да оградят задния двор. Скарпета си представи как би изглеждало това място по тъмно и колко лесно можеш да забравиш къде свършва дворът и къде започва водата. Каналът течеше от изток на запад в тясна ивица зад къщата, но по-нататък се разширяваше. В далечината се виждаха красиви платноходки и моторници на док, зад много по-хубави домове от този, в който са живели Ев, Кристин, Дейвид и Тони.
По думите на Реба двете сестри и момчетата са били видени за последно в четвъртък вечерта, 10 февруари. Рано на другата сутрин Марино беше получил телефонното обаждане от мъжа, представил се като Бор. Дотогава тези хора вече са били изчезнали.
— Споменавали ли са нещо за изчезването по новините? — обърна се Скарпета към Реба, питайки се дали пък анонимният мъж не е научил името на Кристин по този начин.
— Доколкото знам, не.
— Но вие написахте полицейски доклад, нали?
— Да, но той не би отишъл в купа документи за пресата. Тук често изчезват хора, доктор Скарпета. Добре дошла в южна Флорида!
— Разкажете ми какво още знаете за деня, когато се знае, че са ги видели за последен път — миналия четвъртък вечерта.
Реба отвърна, че Ев проповядвала в църквата, а Кристин чела пасажи от Библията. Когато не се появили на другата сутрин за утринната молитва, една от деятелките се опитала да им се обади по телефона, но никой не вдигал, затова тя дошла с колата си до къщата. Имала ключ и влязла вътре. Нямало нищо нередно, само дето Ев, Кристин и момчетата били изчезнали, в кухнята единият котлон горял, а върху него имало празен тиган. Тази подробност за котлона беше важна и Скарпета щеше да насочи вниманието си към нея, когато влезеше в къщата, но още не беше готова за това. Тя подхождаше към местопрестъпленията, както хищник към плячката си — започваше от външния периметър и се движеше към вътрешността, оставяйки най-лошото за накрая.
Луси попита Лари дали складът е изглеждал по същия начин, когато е поел магазина преди около две години.
— Нищо не съм променял — отвърна той.