Помещението се осветяваше от една-единствена гола крушка на тавана и на тази светлина Луси видя складирани огромни кашони, рафтове с тениски, лосиони, плажни кърпи, слънчеви очила, почистващи препарати и друг подобен инвентар.
— Не е толкова важно как изглежда складът, нали? — каза Лари. — Какво всъщност ви интересува?
Луси отиде да огледа банята, тясно помещение без прозорци, в което имаше мивка и тоалетна. Стените бяха от бетонни строителни блокове, боядисани еднократно в бледозелено, а подът беше с кафяви плочи. На тавана висеше още една гола крушка.
— Не сте правили никакви ремонти, не сте сменяли плочките? — попита тя.
— Изглеждаше по същия начин, когато поех магазина. Да не би да намеквате, че нещо се е случило тук?
— Ще се върна по-късно с един човек — отвърна Луси.
От другата страна на канала госпожа Симистър наблюдаваше.
Тя се люлееше на остъклената си веранда, като буташе стола с крака напред-назад, а домашните й пантофи едва докосваха пода. Очакваше да види русата жена с тъмен костюм, която обхождаше двора на бледооранжевата къща. Очакваше да види инспектора, който нарушаваше границите на имота й, осмелявайки се пак да тормози нейните дървета и да ги цапа с червена боя. Нямаше го. И русата жена я нямаше.
Отначало госпожа Симистър смяташе, че блондинката е някоя църковна кукувица. Много такива посещаваха тази къща. После я огледа през бинокъла и вече не беше толкова сигурна. Русокосата си водеше бележки и носеше черна чанта през рамо. Сигурно беше банкер или адвокат, тъкмо си помисли госпожа Симистър, когато се появи другата жена, доста загоряла, с бяла коса, торбести панталони и пистолет в презраменния кобур. Навярно беше същата, която идва тук онзи ден, в петък. И онази беше загоряла, с бяла коса. Госпожа Симистър не беше много сигурна.
Двете жени разговаряха и изчезнаха от поглед, като минаха отстрани на къщата и се насочиха към входа й. Може би щяха да се върнат. Госпожа Симистър се огледа за инспектора — той беше толкова мил с нея първия път, когато обстойно я разпита за нейните дървета, кога са засадени и какво означават за нея. А после се върна и започна да ги шари с червена боя. Това я накара да се замисли за пистолета си, за пръв път от толкова години насам. Когато нейният син й го даде, тя каза, че по-скоро злодеят ще го вземе и ще го използва срещу нея. Държеше го под леглото, на скрито място.
Не би могла да застреля инспектора. Но не би имала нищо против да го посплаши малко. Всички тези инспектори, дето им плащат, за да изкореняват дърветата на хората, които са ги имали почти цял живот. Беше слушала разни коментари по радиото. Вероятно нейните бяха следващите. А тя обичаше своите дървета. Градинарят се грижеше за тях, береше плодовете и ги оставяше на стъпалата пред входа. Джейк засади целия двор с дървета специално за нея, когато купи къщата, веднага след сватбата им. Беше потънала в спомени за миналото си, когато телефонът на масичката до люлеещия се стол иззвъня.
— Ало? — вдигна слушалката тя.
— Госпожа Симистър?
— Кой се обажда?
— Следовател Пит Марино. Говорихме с вас по-рано.
— Така ли? Кой сте вие?
— Обадихте се в Националната академия по криминалистика преди няколко часа.
— Разбира се, че не съм. Да не би да искате да ми продадете нещо?
— Не, госпожо. Бих искал да се отбия при вас и да поговорим, ако нямате нищо против.
— Имам нещо против — каза тя и затвори телефона.
Стисна металните облегалки за ръце така силно, че кокалчетата й побеляха под отпуснатата, осеяна със слънчеви петна кожа на безполезните й стари ръце. Постоянно се обаждаха разни хора, които дори не я познаваха. Получаваше и автоматични обаждания и не можеше да си представи защо хората стояха и слушаха записи, направени от разни адвокати за пари. Телефонът отново иззвъня, но тя не го вдигна, а взе бинокъла и насочи поглед към бледооранжевата къща, където живееха двете жени с онези хулиганчета.
Тя обходи канала с бинокъла, а после го насочи към имота отвъд него. Изведнъж видя пред себе си уголемените образи на зеления двор и синия басейн. Те бяха ясно очертани, но русата жена в тъмен костюм и загорялата дама с пистолета не се виждаха никакви. Какво всъщност търсеха там? Къде бяха двете наемателки? Къде бяха хулиганчетата? За нея всички деца в днешно време бяха хулигани.
Някой звънна на входната врата и тя спря да се люлее, а сърцето й заби учестено. Колкото повече остаряваше, толкова по-лесно се стряскаше от внезапни движения или шумове, и толкова по-силно се страхуваше от смъртта и това, което тя означаваше, ако въобще означаваше нещо. Минаха няколко минути и звънецът отново звънна, а тя стоеше неподвижно и чакаше. После пак звънна и някой заблъска по вратата. Най-сетне тя стана.