— Изчакайте, идвам — измърмори раздразнено и неспокойно. — Само имайте късмет да ми продавате нещо!
Тръгна през хола, като бавно влачеше крака по килима. Вече дори не можеше да си вдига краката, едва ходеше.
— Почакайте, идвам, не мога по-бързо — каза тя възмутено, когато звънецът отново иззвъня.
Може би бяха за доставка. Понякога синът й поръчваше разни неща за нея по интернет. Погледна през шпионката на вратата. Човекът, който стоеше на прага й, не носеше кафява или синя униформа, нито пък писмо или колет. Беше пак той.
— Този път какво има? — попита тя гневно, като не отлепяше око от шпионката.
— Госпожо Симистър? Нося някои формуляри, които трябва да попълните.
27
От портата се влизаше в предния двор и Скарпета забеляза, че откъм страничната алея, която свършваше до водата, имотът е защитен с жив плет от гъсти хибискуси.
Нямаше изпокършени листа или клонки, нищо, което да показва, че някой си е проправял път оттам. Скарпета бръкна в черната чанта на рамото си, която винаги носеше при оглед на местопрестъпления, и извади чифт бели памучни ръкавици, докато оглеждаше старото сиво комби, паркирано небрежно върху напуканата бетонна алея, а едната гума бе настъпила моравата. Тя си сложи ръкавиците и се зачуди защо ли Ев или Кристин ще оставят колата така, ако някоя от тях е карала, разбира се.
Надникна през прозореца на колата и видя сив винилов интериор и транспондер, грижливо прикрепен от вътрешната страна на предното стъкло. Записа си още нещо в бележника. Вече й се избистряше някаква идея. Задният двор и басейна бяха изрядни. Покритата веранда и мебелите в нея също. В колата нямаше никакъв боклук или нещо разхвърляно, освен един черен чадър на пода отзад. И все пак беше паркирана небрежно, като че ли шофьорът не е виждал добре или е бързал. Наведе се, за да огледа по-добре пръстта, примесена с мъртва растителност, останала между грайферите на гумата. Шасито на колата беше покрито с дебел слой засъхнала кал, от който беше придобило сивкавия оттенък на стари кости.
— Изглежда тази кола е карана някъде по черен път — отбеляза Скарпета, като се изправи и продължи да оглежда мръсните гуми една по една.
Реба я следваше по петите с изписано по загорялото лице любопитство.
— Пръстта между грайферите ме кара да мисля, че земята е била мокра или влажна — каза Скарпета. — Паркингът на църквата павиран ли е?
— Ами, минала е през тази трева — каза Реба и посочи мястото зад задната гума, която беше на моравата.
— Това не е обяснение. И по четирите гуми има засъхнала кал.
— Църквата се намира до голям търговски център с огромен павиран паркинг. Всичко наоколо е асфалтирано, доколкото забелязах.
— Колата била ли е тук, когато църковната деятелка е дошла да търси Кристин и Ев?
Реба заобиколи колата, като с интерес разглеждаше гумите.
— Така казаха — отвърна тя. — Но мога да ви уверя, че със сигурност беше тук, когато пристигнах същия следобед.
— Не би било лошо да проверим транспондера, да видим през кои пропускателни пунктове е минавала и кога. Отваряли ли сте вратите?
— Да. Бяха отключени. Не видях нищо необичайно.
— Значи не е била обработена?
— Не мога да искам от експертите да обработят нещо, когато няма доказателства, че е било извършено престъпление.
— Разбирам проблема.
Реба я наблюдаваше как отново се взира през прозорците. Бяха покрити с тънък слой прах. Скарпета отстъпи назад и обходи колата, като внимателно оглеждаше всеки сантиметър.
— Чия е? — попита тя.
— На църквата.
— А къщата?
— Също.
— Казаха ми, че църквата само е наела къщата.
— Не, църквата определено притежава къщата.
— Познавате ли жена на име Симистър? — попита Скарпета, като усети как едно странно чувство се заражда в стомаха й и продължава нагоре към гърлото, същото чувство, което беше изпитала, когато Реба спомена пред Марино името Крисчън Крисчън.
— Кого? — попита Реба в мига, когато от другата страна на канала се чу приглушен гръм.
Двете жени млъкнаха. Приближиха до портата и загледаха къщите отвъд канала. Не се виждаше жива душа.
— От някоя кола е било — заключи Реба. — Доста хора тук карат трошки. А повечето изобщо не бива да сядат зад волана. Стари като смъртта и кьорави като прилепи.
Скарпета повтори името Симистър.
— Никога не съм чувала за нея — отвърна Реба.
— Но тя твърди, че е говорила няколко пъти с вас. Мисля, че каза три пъти, за да съм точна.