— Никога не съм чувала за нея и тя никога не е разговаряла с мен. Вероятно ме е накиснала, че не се интересувам от случая.
— Извинете — каза Скарпета и се опита да хване Марино на мобилния му телефон, но се включи гласовата поща.
Остави му съобщение веднага да й се обади.
— Като откриете коя е тази госпожа Симистър — каза Реба, — бих искала да ми съобщите. Има нещо гнило в цялата тази история. Може би няма да е лошо да проверим вътрешността на колата за отпечатъци. Ако не за друго, поне за успокоение, че не сме пропуснали нещо.
— За жалост едва ли ще можем да вземем отпечатъци на момчетата от вътрешността на колата — каза Скарпета. — Не и след четири дни. Вероятно няма да излязат и от вътрешността на къщата. Поне на малкото момче, седемгодишното, със сигурност няма да излязат.
— Не разбирам защо казвате това.
— Отпечатъците на деца в предпубертетна възраст не траят дълго. Часове, най-много няколко дни. Не сме много сигурни защо е така, но вероятно е свързано с мастните вещества, които хората секретират, когато навлязат в пубертета. Дейвид е на дванадесет, нали? Неговите може и да излязат. Подчертавам „може“.
— Е, това не бях го чувала досега.
— Предлагам да закарате комбито в лабораторията, да го обработите за оставени следи и да го опушите с цианоакрилат възможно най-скоро за евентуални пръстови отпечатъци. Можем да направим това и в академията, ако искате. Имаме депо за обработка на превозни средства и можем да се погрижим за колата.
— Няма да е лошо — каза Реба.
— Очаквам да намерим отпечатъци на Ев и Кристин в къщата — сподели Скарпета. — А също тяхната ДНК, както и на момчетата. Четките им за зъби, гребени, обувки, дрехи — продължи тя, а после каза на Реба за анонимното телефонно обаждане, в което се споменаваше името на Кристин Крисчън.
Госпожа Симистър живееше сама в бяла едноетажна къща тип „ранчо“, която според стандартите на южна Флорида беше съборетина.
Към къщата имаше алуминиев навес за коли, който в момента беше празен, но това не означаваше, че тя не си е вкъщи, защото отдавна вече не притежаваше кола или пък валидна шофьорска книжка. Марино забеляза още, че пердетата на прозорците вдясно от входната врата са дръпнати, а на алеята няма вестници. Ежедневно й носеха „Маями Херълд“, което предполагаше, че вижда достатъчно добре, за да чете, макар и с очила.
Телефонът й даваше заето през последния половин час. Марино изгаси мотора и слезе от него точно когато бял шевролет „Блейзър“ с тъмни стъкла мина покрай него по улицата. Това беше тиха улица. Преобладаващото население на квартала се състоеше от възрастни хора, които живееха тук от доста време и вече едва плащаха данъците върху своите имоти. Марино се ядоса при мисълта, че тези хора най-сетне са успели да изплатят своите къщи, само за да разберат, че не могат да си плащат имотните данъци, защото разни богаташи искат да живеят до водата. Съборетината на госпожа Симистър беше оценена на близо седемстотин и петдесет хиляди долара и щеше да й се наложи да я продаде, вероятно скоро, ако не се озовеше в старчески дом преди това. Спестяванията й възлизаха едва на три хиляди долара.
Марино се беше осведомил подробно за Дагмара Шудрих Симистър. След като разговаря в кабинета на Скарпета с онази, за която вече подозираше, че само се е представила за госпожа Симистър, той пусна едно търсене в HIT. Всички наричаха госпожа Симистър „Даги“. Беше на осемдесет и седем години, еврейка и член на местната синагога, в която не беше ходила от години. Никога не беше посещавала църквата, към която принадлежаха изчезналите хора отвъд канала, както беше казала жената по телефона, което още повече засили съмненията на Марино, че тази жена не е била Даги Симистър.
Беше родена в Люблин, Полша, оцеляла през холокоста и останала в родината си до почти тридесетгодишна възраст. Това обясняваше силния акцент, когато Марино се беше опитал да говори с нея по телефона преди малко. Жената, с която разговаря по телефона в кабинета на Скарпета, нямаше никакъв доловим акцент. Просто беше стара. Единственото дете на госпожа Симистър, синът й, живееше във Форт Лодърдейл и имаше два акта за шофиране в нетрезво състояние и три глоби за нарушения по пътя през последните десет години. По ирония на съдбата той беше контрактор и предприемач — един от същите онези хора, които създаваха имотните неприятности на майка му.
За здравословните проблеми на госпожа Симистър се грижеха четирима лекари, по един съответно за артрита, сърцето, проблемите с краката и очите. Тя не пътуваше, поне не с обществените авиолинии. Изглежда си стоеше повечето време вкъщи и най-вероятно знаеше какво става около нея. Често в такива квартали хората, които по една или друга причина си стояха вкъщи, бяха любопитковци, и той се надяваше тя да е точно такава. Надяваше се да е видяла какво се беше случило в онази бледооранжева къща отвъд канала. Надяваше се и да му каже кой би могъл да се обади, представяйки се за нея.