Скарпета влезе в кухнята, за да огледа печката. Върху един от задните котлони имаше захлупен меден тиган, като металът беше тъмносив на цвят и на резки.
— Този котлон ли е бил включен? — попита тя и отхлупи тигана.
Вътрешността от неръждаема стомана сега беше тъмносива на цвят. Лекс шумно откъсна парче тиксо.
— Когато дошла жената от църквата, левият заден котлон бил на едно, а тиганът бил адски нагорещен и празен — отвърна Реба. — Поне така ми казаха.
Скарпета забеляза щипка фин сиво-бял прах в тигана.
— Може би е имало нещо все пак. Най-вероятно олио. Но не храна. На плота не е имало храна, нали? — попита тя.
— Виждате мястото така, както го заварих тогава. А жената от църквата каза, че не е видяла извадена храна.
— Малко от свода на пръст, но повечето са размазани — каза Лекс, като отлепи от плота тиксо с дължина няколко сантиметра. — Не мисля да се занимавам с шкафовете. Дървото не е благодатна повърхност. Няма нужда да ги съсипваме излишно.
Скарпета отвори вратата на хладилника и студеният въздух я лъхна в лицето, докато оглеждаше рафтовете един по един. Имаше останки от пуешки гърди, което значеше, че поне един от обитателите не е вегетарианец. Имаше още марули, пресни броколи, спанак, целина и моркови, много моркови, деветнадесет пакета от онези дребни обелени морковчета, които стават за бърза нискокалорийна закуска.
Плъзгащата се врата на верандата на госпожа Симистър беше отключена и Марино стоеше на тревата пред нея и се оглеждаше.
Погледна отвъд канала към бледооранжевата къща, чудейки се дали Скарпета е открила нещо. А може би вече си е тръгнала. Той закъсня, докато качи мотора на ремарке да го закара до хангара и да му сменят гумата. А после се забави още малко да разговаря с останалите хора по поддръжката, както и с някои студенти и преподаватели, чиито коли бяха на паркинга, с надеждата някой да е видял нещо. Никой не беше видял или чул нищо. Поне така казаха.
Той открехна плъзгащата се врата на госпожа Симистър и я повика по име.
Никой не отговори и той силно почука по стъклото.
— Има ли някого? — извика високо. — Ехо?
После пак опита да й се обади, но телефонът продължаваше да дава заето. Видя, че Скарпета го е търсила преди известно време, вероятно докато е карал на път за насам. Обади й се.
— Какво става при теб? — направо попита той.
— Реба твърди, че никога не е чувала за госпожа Симистър.
— Някой се ебава с нас — отвърна той. — И в църквата не членува. Църквата на изчезналите хора. А сега не отваря вратата. Ще вляза вътре.
Като хвърли последен поглед на бледооранжевата къща, Марино широко отвори плъзгащата се врата и стъпи на верандата.
— Госпожо Симистър? — провикна се той. — Има ли някого? Полиция!
Вътрешната плъзгаща се врата също беше отключена и той влезе в трапезарията, огледа се, изчака и пак я извика по име. Някъде в дъното на къщата работеше телевизор, звукът беше силно увеличен, и той се запъти натам с изваден пистолет. Докато вървеше по коридора, чуваше как публиката се смее в някакво токшоу.
— Госпожо Симистър? Има ли някого?
Телевизорът се намираше в една вътрешна стая, вероятно спалня, чиято врата беше затворена. Той се поколеба за миг и отново я извика по име. После почука, заудря по вратата, накрая влезе вътре и видя кръв, едно малко тяло върху леглото и това, което беше останало от главата.
29
В едно от чекмеджетата на бюрото имаше моливи, химикалки и флумастери. Два от моливите и една химикалка бяха с наръфани краища и докато гледаше отпечатъците от зъби по дървото и пластмасата, Скарпета се питаше кое ли от момчетата има навика нервно да дъвче разни неща.
Тя прибра моливите, химикалките и флумастерите в отделни пликчета. После затвори чекмеджето, огледа се и се замисли какъв ли живот са имали тези осиротели южноафрикански деца. В стаята нямаше никакви играчки, нито плакати по стените, нищо, което да подсказва, че братята харесват момичета, коли, кино, музика или някакъв спорт, че имат идоли или просто се забавляват.
Банята им се намираше през една врата надолу по коридора и беше облицована в невзрачно зелено, с бяла тоалетна и вана. Докато отваряше медицинското шкафче, Скарпета видя отражението на лицето си в огледалото му. По тесните метални полици бяха наредени конци за зъби, аспирин и малки опаковани сапунчета, като тези по мотелите. Тя взе едно пластмасово оранжево шишенце, хващайки го за бялата капачка, прочете етикета и се изненада от името, изписано върху него — доктор Мерилин Селф.