Хищник

— Значи не гледа телевизия — изкоментира един от полицаите.

— Не ми говори за глупостите по телевизията. Направо ми съсипват живота — отвърна друг полицай, който се беше заврял наполовина под леглото. А после каза: — Я да видим какво имаме тук.

Той се изправи, в едната ръка — фенерче, а в другата държеше малък револвер от неръждаема стомана с дръжка от палисандрово дърво. После отвори барабана, като се стараеше да пипа метала възможно най-малко.

— Не е зареден. Голяма работа й е свършил. Изглежда не е стреляно с него, откакто е почистван за последно, ако въобще е използван — рече полицаят.

— Въпреки това ще го проверим за отпечатъци — каза Марино. — Странно място да скриеш пистолет. Колко далеч беше под леглото?

— Достатъчно, за да не можеш да го стигнеш, без да се налага да легнеш на пода и да пропълзиш под леглото, както аз току-що направих. Двадесет и втори калибър. Какво, за бога, е „Блек Уидоу“?

— Майтапиш ли се? — попита Марино. — Дай да погледна. Производство на „Норт Америкън армс“, единично действащ спусък. Напълно излишен пистолет за старица с артрит на ръцете.

— Сигурно някой й го е дал за самозащита, но тя така и не се е заинтересувала.

— Да сте видели кутия с амуниции някъде?

— Засега не.

Полицаят пусна пистолета в един плик и го остави на тоалетката, където друг полицай тъкмо започваше да описва шишенцата с лекарства.

— „Акюретик“, „Диурези“ и „Ендурон“ — четеше той етикетите. — За какво ли са тези?

— АСЕ-инхибитор и диуретици — отвърна Скарпета. — За хипертония.

— „Верапамил“, стар. От юли.

— Хипертония, ангина, аритмия.

— „Апресолин“ и „Лонитен“. Опитай се да ги произнесеш само. Отпреди повече от година.

— Вазодилататори. Също за хипертония.

— Е, може пък да е умряла от инсулт. „Викодин“, това съм го чувал. И „Ултрам“. Тези са по-скорошни.

— Болкоуспокояващи. Вероятно за артрита.

— И „Азитромицин“. Това е антибиотик, нали? Датата е от декември.

— Това ли е всичко? — попита Скарпета.

— Това е.

— А кой е казал в Центъра по съдебна медицина, че жената често страда от депресии? — попита тя, като многозначително погледна Марино.

Всички се смълчаха.

После Марино рече:

— Аз определено не съм.

— Кой се обади в Центъра? — попита Скарпета.

Тримата мъже се спогледаха.

— По дяволите! — изруга Марино.

Скарпета се обади в Центъра по съдебна медицина и се свърза с администратора.

— Кой ви съобщи за смъртния случай с огнестрелна рана от пушка?

— Холивудската полиция.

— Да, но кой полицай?

— Детектив Уогнър.

— Детектив Уогнър ли? — попита Скарпета озадачено. — В колко е отбелязано, че се е обадила?

— Момент да погледна. В два и единайсет.

Скарпета се обърна към Марино и го попита:

— Знаеш ли точно в колко ми се обади?

Той провери в телефона си.

— В два и двадесет и една.

Тя погледна ръчния си часовник. Беше почти три и половина. Нямаше да успее да си хване самолета в шест и половина.

— Проблем ли има? — попита администраторът по телефона.

— Излезе ли ти някаква идентификация, когато предполагаемата детектив Уогнър се е обадила?

— Предполагаемата ли?

— Обади нали?

— Да.

— Забеляза ли нещо необичайно в гласа или тона й?

— Не, абсолютно нищо — отвърна администраторът и след кратка пауза добави: — Съвсем нормална.

— А някакъв акцент?

— Какво става, Кей?

— Нищо добро — отвърна тя.

— Добре, чакай да погледна. Ето, в два и единадесет. Няма идентификация.

— Разбира се, че няма — отвърна Скарпета. — Ще се видим след около час.

Тя се надвеси над леглото и обстойно огледа ръцете на жената, като внимателно ги обръщаше. Винаги се държеше внимателно, макар пациентите й вече да не усещаха нищо. Не забеляза никакви охлузвания, нарези или наранявания, които да подсказват, че ръцете са били вързани или че се е отбранявала. После ги огледа с лупата и забеляза влакна и разни дребни боклучета, полепнали по дланите и на двете ръце.

— В някакъв момент може би е била на пода — отбеляза Скарпета точно когато Реба влезе в стаята, бледа и мокра от дъжда и очевидно потресена.

— Тук улиците са като лабиринт — каза Реба.

— Ей — обърна се Марино към нея, — в колко се обади в Центъра?

— За какво?

— За цената на яйцата в Китай.

— Моля? — рече тя, като не откъсваше поглед от грозната гледка върху леглото.

— За този случай, естествено — каза Марино грубо. — Какво друго мислиш, че съм имал предвид? И вземи си сложи един джипиес, по дяволите!