Гледаше гилзата. Досега не беше имал гилза, взета от задника на мъртвец.
Погледна часовника си и набра домашния телефон на Тръш.
— Отговори ми само на един въпрос — каза той, когато Тръш вдигна телефона. — Защо ме накара да говоря с доктор Шибано ФБР? Едно „благодаря“ дори не ми каза.
— Бентън ли имаш предвид?
— Не, имам предвид Бонд. Джеймс Бонд.
— Той е приятен тип. Не знам защо си се наежил — просто имаш особено отношение към федералните, един вид непоносимост. И знаеш ли още какво, Том? — Тръш май беше пийнал. — Нека ти кажа нещо. NIBIN е собственост на Федералните, значи ти също. Откъде мислиш е дошло цялото това оборудване, на което толкова се радваш, и твоето обучение, което ти позволява да си седиш по цял ден на стола и да си вършиш работата? Е, познай? От федералните.
— В момента нямам нужда да чуя точно това — отвърна Том, който беше подпрял слушалката с брадичка, докато шареше по клавиатурата, за да затвори всички файлове и да се прибере в празния си дом, защото семейството му беше на кино без него.
— Освен това, само за информация, Бентън напусна Бюрото много отдавна и вече няма нищо общо с тях.
— Исках само да прояви малко благодарност. Това е. За пръв път имаме такова съвпадение в NIBIN за гилза от пушка.
— Благодарност ли? За какво да е благодарен? За това, че гилзата от задника на мъртвата му дама съвпада с пушка на мъртвец, която трябва да е под надзора на шибаната холивудска полиция или да е предадена вече за скрап? — каза Тръш с висок глас, като не изневери на склонността си да ругае, когато е пил. — Нека ти кажа, изобщо не е благодарен. Сигурно в този момент му иде единствено да се напие до козирката, както и на мен…
41
В порутената къща беше горещо, а въздухът застоял и тежък. Миришеше на плесен и гранясала храна и вонеше като отходно място.
Бор се движеше уверено в мрака от стая в стая, като по усет и по мириса знаеше къде точно се намира. Когато луната светеше ясно, както тази вечер, очите му задържаха лунната светлина и той виждаше така добре, сякаш беше ден. Виждаше отвъд сенките, сякаш те не съществуваха. Виждаше червените резки по лицето и шията на жената, потта, която блестеше по мръсната й бяла кожа, виждаше страха в очите й, отрязаната й коса, посипана по матрака и пода, а тя не можеше да го види.
Той тръгна към нея, към вмирисания мръсен матрак върху разпадащия се дървен под, където тя седеше, облегната на стената, с опънати напред крака, върху които беше метната яркозелената роба. Останките от косата й стърчаха нагоре, сякаш беше бръкнала в контакт или видяла призрак. Беше проявила достатъчно благоразумие да остави ножицата върху матрака. Той я взе и с върха на ботуша си понамести яркозелената роба, чуваше нейното дишане и усещаше погледа й като две мокри петна върху себе си.
Беше взел нейната красива зелена роба, метната на дивана. Тя тъкмо я бе донесла от колата, от църквата, където беше облечена с нея преди няколко часа. Взе робата, защото я хареса. Сега тя беше овехтяла и намачкана и му напомняше на убит дракон, свлечен на земята. Той беше пленил дракона. Чудовището беше негово и разочарованието му от това, в което се беше превърнало, го правеше нервен и агресивен. Драконът не беше оправдал неговите надежди. Беше го предал. Когато яркото му зелено тяло се носеше волно и красиво по въздуха и хората го слушаха и не можеха да откъснат очи от него, тогава той копнееше за него. Искаше го. Почти го обичаше. А сега виж на какво приличаше!
Той приближи още към нея и срита глезените й, омотани със закачалката и покрити със зелената роба. Тя почти не помръдна. Преди малко беше нащрек, но като че ли паякът я беше изтощил. Не започна да му бръщолеви обичайните библейски глупости. Нищо не каза. Беше пикала, откакто я бе видял за последно, преди по-малко от час. Ясно усещаше в ноздрите си задушливата миризма.
— Защо си толкова отвратителна? — каза Бор, като гледаше надолу към нея.
— Момчетата спят ли? Не ги чувам — промълви тя, сякаш бълнуваше.
— Стига дрънка за тях!
— Знам, че не искаш да ги нараниш. Знам, че си добър човек.
— Няма полза — каза той. — Просто млъкни и не говори за тях. Нищо не знаеш и никога няма да разбереш. Толкова си глупава и грозна! Отвратителна си. Никой няма да ти повярва. Кажи, че съжаляваш. Всичко е по твоя вина.