— Какво точно правиш?
— Още не се разкайва. Не иска да каже, че съжалява — понечи да обясни той.
— Не е сега времето. Донесе ли боята?
— Не е тук. В колата е. Където я ползвах за последната.
— Донеси я. И първо се подготви. Винаги се подготвяй. Ще загубиш контрол и после какво? Знаеш какво да правиш. Не ме разочаровай.
Бог се плъзна по-близо до него. Тя имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.
— Почти нямаме време — каза Бор.
— Ти си нищо без мен — рече Бог. — Не ме разочаровай.
42
Доктор Селф седеше на своето бюро, гледаше басейна и се притесняваше, че ще закъснее. Всяка сряда сутрин трябваше да е в студиото най-късно до десет часа, за да се подготви за своето радиошоу на живо.
— Изобщо не мога да потвърдя това — каза тя по телефона и ако не бързаше толкова, щеше да се наслаждава на този разговор по съвсем не благородни причини.
— Няма съмнение, че вие сте предписала риталин хидрохлорид на Дейвид Лак — отвърна доктор Кей Скарпета.
Доктор Селф неволно се сети за Марино и всичко, което той беше казал за Скарпета, но не се притесняваше от нейния авторитет. В момента имаше превес над тази жена, която беше срещала само веднъж и за която непрестанно слушаше всяка божа седмица.
— Десет милиграма три пъти дневно — каза властният глас на Скарпета по телефона.
Беше уморена, може би потисната. Доктор Селф можеше да й помогне. Беше й го казала миналия юни, когато се запознаха в академията на официалната вечеря в чест на доктор Селф.
„Амбициозните жени с успешна професионална кариера като нас трябва да внимават да не пренебрегват своите емоционални пейзажи“ — бе казала тя на Скарпета, когато по случайност се оказаха заедно в дамската тоалетна.
„Благодаря за лекциите. Знам, че на студентите много им харесват“ — отвърна тогава Скарпета и доктор Селф веднага я прозря.
Хората като Скарпета бяха виртуози да избягват личностния анализ или всяко друго нещо, което би разкрило тяхната скрита уязвимост.
„Сигурна съм, че вдъхновявате студентите — продължи Скарпета, докато си миеше ръцете така старателно, сякаш се подготвяше за операция. — Всички оценяваме жеста, че, намерихте време във вашата натоварена програма да дойдете тук.“
„Знам, че не го мислите наистина“ — отвърна доктор Селф искрено. — „Повечето колеги в медицината гледат с неодобрение на такива като мен, които изнасят своята практика извън затворените врати на кабинета си и навлизат в широко отворената арена на радиото и телевизията. Разбира се, най-често го правят от завист. Подозирам, че половината от тези, които ме критикуват, биха продали душата си, за да са на мое място в ефир.“
„Вероятно сте права“ — отвърна Скарпета, докато сушеше ръцете си.
Тази реплика съдържаше няколко много различни интерпретации: доктор Селф е права, че повечето колеги в медицината гледаха на нея с неодобрение; половината от тези, които я критикуваха, й завиждаха; наистина подозираше, че половината от хората, които я критикуват, й завиждат, което означаваше, че може би въобще не й завиждаха. И независимо колко пъти беше преповтаряла този разговор в съзнанието си и беше анализирала точно тази реплика, доктор Селф и досега не беше сигурна какво точно бе имала предвид Скарпета и дали пък не беше я обидила по един фин и интелигентен начин.
— Май нещо ви притеснява — попита сега тя по телефона.
— Така е. Интересува ме какво е станало с вашия пациент Дейвид — отвърна Скарпета, като не обърна внимание на личната забележка. — Преди малко повече от три седмици сте му предписала още сто хапчета.
— Не мога да потвърдя това.
— Не ми е нужно да го потвърждавате. Взех шишенцето с лекарството от дома му. Знам, че риталин хидрохлоридът е предписан от вас и знам точно кога и къде са взети хапчетата. Аптеката е до църквата на Ев и Кристин.
Доктор Селф не го потвърди, но беше вярно. Каза само:
— Вие поне би трябвало да сте наясно с поверителността на лекарската информация.
— А аз се надявам вие да сте наясно, че сме много загрижени за благополучието на Дейвид и брат му, както и на двете жени, е които са живели.
— Някой от вас замисли ли се над възможността на момчетата да им е било мъчно за южна Африка? Не казвам, че е така. Просто хипотетично.
— Родителите им са починали миналата година в Кейптаун — обясни Скарпета. — Говорих със съдебния лекар, който…
— Да, да — прекъсна я доктор Селф. — Ужасна трагедия.
— И двете момчета ли бяха ваши пациенти?
— Можете ли да си представите колко травмиращо е било това? Както чух извън сеансите, които може и да съм имала с някое от тях, приемният им дом е бил временен. На всички е било ясно, че рано или късно те ще се върнат в Кейптаун и ще заживеят с техни роднини, които първо трябвало да си намерят по-голяма къща или нещо такова преди да вземат момчетата.