Тя приближи до едно грейпфрутово дърво. То беше натежало от плод и й изглеждаше съвсем здраво. После се вгледа по-внимателно в едни листа, които инспекторът й посочи — имаха бледи петънца, дребни, едва забележими, с форма на ветрило.
— Виждате ли тези петна? — започна да обяснява той. — Те показват скорошно заразяване. Може би само от няколко седмици. Но са странни.
— Нещо не се връзва — намеси се другият инспектор. — Ако се вярва на червените маркери, досега тези дървета трябваше да са умрели, плодът да е изпадал, а ние да преброим кръговете и да видим кога. Нали разбирате, тези дървета листят четири или пет пъти в годината, така че като се преброят кръговете…
— Честно да ви кажа, пет пари не давам за кръговете или изпадалите плодове! За какво всъщност говорите? — избухна тя.
— И аз това си мислех. Ако тези маркери са направени преди няколко години…
— Ей богу, нищо не разбирам.
— На забавни ли ми се правите? — изкрещя му доктор Селф. — Защото според мен нищо от това не е забавно. — Тя погледна бледите ветрилообразни петна и отново се сети за вчерашното анонимно обаждане. — Защо дойдохте днес тук?
— Точно това е странното — отвърна инспекторът с органайзера. — При нас няма данни, че вашите дървета вече са били инспектирани, поставени под карантина и насрочени за изкореняване. Не разбирам. По принцип всичко се регистрира в компютъра. Петната по тези листа са особени. Ето, вижте — каза той и й показа едно листо с ветрилообразни петна.
— Обикновено не изглеждат така — продължи инспекторът. — Трябва да извикаме патолог да ги погледне.
— Защо точно моят двор днес? — настоя да узнае тя.
— Обадиха ни се по телефона, че вашите дървета може да са заразени, но…
— Обадиха ви се? Кой?
— Някакъв градинар от района.
— Това е нелепо. Аз имам градинар. Той никога не е споменавал, че на дърветата им има нещо. Тук има някаква огромна грешка. Нищо чудно, че обществото се е наежило срещу вас. Вие изобщо не знаете какво вършите, нахлувате в частните имоти на хората и дори не можете да си оправите сметките кои проклети дървета да отсечете.
— Госпожо, разбирам как се чувствате. Но цитрусовата мана не е шега работа. Ако не я овладеем навреме, скоро няма да остане и едно цитрусово дърво…
— Искам да знам кой ви се е обадил.
— Не знам, госпожо. Ще изясним въпроса и още веднъж се извиняваме за причиненото неудобство. Бихме искали да ви обясним какъв избор имате. Кога ще е удобно отново да ви посетим? Ще бъдете ли тук по-късно днес? Ще доведем и патолог да погледне листата.
— Можете да кажете на вашия проклет патолог и на шефовете си и на който още е замесен в това, че не знаят с кого си имат работа. Вие знаете ли коя съм аз?
— Не, госпожо.
— Пуснете си радиото днес на обяд и слушайте „Да поговорим“ с доктор Селф.
— Сериозно ли? Това сте вие? — възкликна инспекторът с органайзера, изумен и впечатлен, както и трябваше да бъде. — Слушам шоуто ви всеки път.
— Имам и ново, телевизионно шоу. По Ей Би Си утре в един и половина. Излъчва се всеки четвъртък — каза тя, доволна, че е попаднала на почитател, и малко по-благоразположена към тях.
Стържещият звук, който се чуваше отвъд счупения прозорец, приличаше на копаене. Ев дишаше кратко и учестено, с вдигнати над главата ръце, и се ослушваше.
Струваше й се, че беше чула същия шум преди няколко дни. Не си спомняше точно кога. Може да е било и през нощта. Чуваше как някой забива лопатата в пръстта зад къщата. Тя смени своята поза върху матрака и глезените и китките й запулсираха, сякаш някой ги биеше, а раменете й горяха. Беше й горещо и жадно. Едва успяваше да мисли и вероятно имаше треска. Инфекциите по тялото й бяха много зле и всяка нежна част пареше непоносимо, не можеше да си свали ръцете, освен ако не се изправи.
Щеше да умре. И да не я убиеше, пак щеше да умре. В къщата беше тихо и тя знаеше, че останалите вече ги няма.
Каквото и да беше направил с тях, вече не бяха тук.
Сега го знаеше.
— Вода — опита се да извика тя.
Думите набъбваха в нея и се пукаха като балончета във въздуха. Тя говореше с балончета. Те политаха нагоре и изчезваха, без да издадат ни най-малък звук в горещия застоял въздух.
— Моля те, моля те… — Думите й не стигаха до никъде и тя се разплака.
Ридаеше и сълзите й падаха по съсипаната зелена роба в скута й. Ридаеше, сякаш нещо се беше случило, нещо окончателно, съдба, за която никога не си беше представяла, че ще я сполети, и тя гледаше тъмните петна, които сълзите й оставяха върху съсипаната роба — същата прелестна дреха, с която беше облечена, когато проповядваше. Под нея беше скрита малката розова маратонка. Тя усещаше обувката на малкото момиченце до бедрото си, но ръцете й бяха вдигнати и не можеше да я гушне или да я скрие по-добре, а от това мъката й стана още по-голяма.