— Може да е някаква секта — рече Марино. — Секта от вещици, които рисуват по телата си червени отпечатъци на ръце. Салем е близо. Там ги има всякакви вещици.
— Вещиците са на сборища, не на секти — каза Луси и го удари леко по рамото.
— Може и тя да е такава — отвърна Марино. — Вещица, която краде мобилни телефони.
— Може пък направо да я попитам.
— Трябва да внимаваш с хората, Луси. Само това ми е забележката към теб, нехаеш с кого се забъркваш. Ще ми се да си по-бдителна.
— Може би с теб имаме общ недостатък. Твоята преценка за хората май не е много по-добра от моята. Леля Кей каза, че Реба е много мила, а ти си се държал с нея идиотски в къщата на Симистър.
— Докторката не е трябвало да говори така. Не е трябвало да казва каквото и да било.
— Не беше само това. Каза също, че Реба е умна, нова в тази работа, но умна. А не „тъпа като галош“ и всички други клишета, които толкова обичаш.
— Глупости!
— Сигурно тя е жената, с която преди време излизаше — каза Луси.
— Откъде знаеш? — изтърва се Марино.
— Ти току-що ми каза.
45
Луси имаше макроаденом. Нейната хипофизна жлеза, която висеше на една нишкоподобна структура от хипоталамуса в основата на мозъка, имаше тумор.
Нормалната хипофиза е колкото грахово зърно. Наричат я още „главна жлеза“, защото предава сигнали на щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, яйчниците или тестисите и контролира производството на хормони в тези жлези, които влияят драстично на метаболизма в организма, кръвното налягане, репродуктивните и други жизненоважни функции. Туморът на Луси беше приблизително дванадесет милиметра в диаметър. Беше доброкачествен, но нямаше да изчезне от само себе си. Симптомите при нея бяха главоболие и свръхпроизводство на пролактин, което водеше до неприятни усещания, наподобяващи тези в първите месеци на бременността. За момента тя контролираше своето състояние чрез лекарства, които би трябвало да намалят нивото на пролактина и размерите на тумора. Реакцията на нейния организъм не беше от най-добрите.
Тя мразеше тези лекарства и не ги взимаше редовно. В крайна сметка може би щеше да й се наложи да се подложи на операция.
Скарпета паркира на „Сигничър“ — летищния комплекс на Форт Лодърдейл, където Луси държеше своя джет на хангар. Влезе в хангара при пилотите, като не спираше да мисли за Бентън и дали някога щеше да му прости, чувстваше се така наранена и ядосана, че сърцето й препускаше, а ръцете й трепереха.
— Там все още превалява сняг — каза главният пилот Брус. — Ще летим около два часа и двадесет минути. Има доста силен насрещен вятър.
— Знам, че не искахте кетъринг, но предлагаме плато сирене — намеси се вторият пилот. — Имате ли багаж?
— Не — отвърна тя.
Пилотите на Луси не носеха униформи. Те бяха специално обучени агенти, които тя лично подбираше, не пушеха, не пиеха, не взимаха никакви наркотици, бяха много атлетични и тренирани в самоотбрана. Те придружиха Скарпета до пистата, където чесната ги чакаше като огромна бяла птица с издут корем. Тази гледка й напомни за корема на Луси, за онова, което й се беше случило.
В самолета тя се настани удобно на широката кожена седалка и докато пилотите бяха заети в пилотската кабина, се обади на Бентън.
— Ще съм там до един, един и петнадесет.
— Моля те, Кей, опитай се да разбереш. Знам как се чувстваш.
— Ще поговорим като дойда.
— Но ние никога не оставяме висящи такива неща.
Такова беше правилото, те спазваха старата мъдрост. Никога не оставяй слънцето да залезе с гнева ти, никога не се качвай ядосан в кола или самолет и не излизай от къщи, ако си гневен. Двамата знаеха по-добре от всеки друг колко бързо и непредвидено можеше да се стовари нещастието.
— Успешен полет — каза й Бентън. — Обичам те.
Лекс и Реба обикаляха къщата отвън, като че ли търсеха нещо. Прекратиха заниманието си, когато Луси спря с гръм и трясък мотора на алеята на Даги Симистър.
Изгаси двигателя, свали черния шлем и разкопча черното яке.
— Изглеждаш като Дарт Вейдър — посрещна я весело Лекс.
Луси не познаваше друг човек, който беше така хронично щастлив. Лекс беше находка и академията не мислеше да я пусне да си иде, когато се дипломира. Тя беше умна, внимателна и знаеше кога да не се натрапва.
— Какво търсим тук? — попита Луси, като обходи е поглед малкия двор.
— Виж онези дървета — отвърна Лекс. — Не че съм детектив, но когато бяхме в онази къща с изчезналите хора — и тя посочи бледооранжевата къща отвъд канала, — доктор Скарпета спомена, че е видяла инспектор по цитрусите тук. Оглеждал дърветата в района, може би в съседния двор. Оттук не се вижда, но някои от онези дървета имат същите червени линии по стволовете — и тя отново посочи бледооранжевата къща от другата страна на водата.