Той сви рамене. Навън се сипеше лек снежец, който едва докосваше стъклото.
— На мен няма какво повече да ми направят — каза той. — Само ще си загубят времето. Много повече ме притеснява кой обикаля наоколо с пушка, която би трябвало да е в полицията или унищожена.
— А как си купува лекарствата? — попита Скарпета. — Щом е толкова загрижена да не оставя никакви хартиени или електронни следи.
— С право е загрижена. Това не е параноя. Те могат да се доберат до буквално всичко, и го правят. Дори ако им трябва съдебна заповед. Според теб как ФБР се снабдява със съдебна заповед от съдия, който по една случайност е бил назначен от същата тази администрация? И който се притеснява за последиците, ако не им сътрудничи? Да ти опиша ли поне петдесет възможни сценария?
— А някога Америка беше приятно място за живеене.
— Направихме всичко възможно цялата информация за Луси да остане вътрешна — каза той.
После продължи да й обяснява за „Маклийн“, да я уверява, че това е най-доброто място, където Луси би могла да отиде, че тази болница разполага с най-добрите специалисти и учени в страната, а и в света. Нищо от това, което каза, не я накара да се почувства по-добре.
Вече бяха в Кеймбридж и минаваха покрай разкошните стари имения на Братъл Стрийт.
— Не е минала по каналния ред за нищо, включително лекарствата. Никъде няма данни за нея, освен ако някой не направи грешка или не прояви недискретност — каза той.
— Нищо не е безпогрешно. Луси не може да прекара остатъка от живота си в параноя хората да не разберат, че има тумор в мозъка и взима някакъв допаминов антагонист, за да контролира състоянието си. Или че е претърпяла операция, ако се стигне дотам.
Беше й трудно да го каже. Независимо че според статистиката хирургическото отстраняване на хипофизен тумор беше почти винаги успешно, винаги можеше нещо да се обърка.
— Това не е рак — каза Бентън. — Ако беше, навярно щях да ти кажа веднага въпреки нейното желание.
— Тя е моя племенница. Отгледах я като собствена дъщеря. Не си ти този, който решава кое е заплаха за здравето й.
— Знаеш по-добре от всеки друг, че хипофизният тумор не е рядко явление. Проучванията показват, че в около двадесет процента от населението са открити хипофизни тумори.
— Зависи кой ги прави. Двадесет процента. Десет процента. Не ми пука за статистиката.
— Сигурен съм, че си ги виждала при аутопсиите. Хората дори не са знаели, че ги имат. Не хипофизният тумор ги води при теб в моргата.
— Луси знае, че го има. А и твоята статистика се отнася за хора с микро–, а не макроаденом, при това без симптоми. При последния скенер на Луси туморът е бил дванадесет милиметра и тя има симптоми. Трябва да взима лекарства, за да потиска ненормално високите нива на пролактин, а може да се наложи да ги взема и до края на живота си, ако туморът не бъде отстранен. Знам, че си запознат с рисковете, най-малкият от които е, че операцията може да е неуспешна и туморът да си остане там.
Бентън навлезе в алеята за паркиране, насочи дистанционното и отвори вратите на гаража, който представляваше самостоятелна постройка, приютявала навремето каляски и карети. И двамата мълчаха, докато той паркира всъдехода до другото си мощно порше и затвори вратата. Стигнаха пеша до страничния вход на старата викторианска къща от тъмночервени тухли, която се намираше досами Харвард Скуеър.
— Кой е лекуващият лекар на Луси? — попита Скарпета, влизайки в кухнята.
— В момента никой — отговори той, свали палтото си и прилежно го метна на облегалката на един стол.
— Няма лекар? Шегуваш ли се? Какво, за бога, правите всички вие тук? — избухна Скарпета, като се опитваше да се освободи от своето палто, най-сетне успя и гневно го хвърли върху един стол.
Бентън отвори дъбов бар за напитки, откъдето извади една бутилка малцово уиски и две чаши. Напълни ги с лед.
— Ще ти обясня, но няма да се почувстваш по-добре — каза той. — Лекарят й е мъртъв.
Депото за обработка на превозни средства към академията представляваше хангар с три гаражни врати, от които се излизаше на локално шосе, което водеше до втори хангар, където Луси държеше своите хеликоптери, мотоциклети, армейски всъдеходи, моторници и един балон с горещ въздух.
Реба знаеше, че Луси разполага с хеликоптери и мотори. Това всички го знаеха. Но не беше толкова сигурна дали Марино не я занася, когато й казваше какво още има в хангара. Подозираше, че си прави шега с нея, една шега, която нямаше да е толкова смешна, защото щеше да изглежда доста глупаво, ако му повярваше и започнеше да разправя наляво и надясно каквото й беше казал. Той я беше лъгал много пъти. Беше й казал, че я харесва. Беше й казал, че сексът с нея е най-добрият, който имал. Беше й казал, че независимо от всичко ще си останат приятели. Нищо от това не беше истина.