Той си взе бирата с лимон, отнесе я до билярдната маса и грабна една щека от няколкото различни, подпрени в ъгъла на стената. Разби топките и започна бавно да обикаля масата с цигара в уста, докато натриваше с креда върха на щеката. С периферното си зрение забеляза, че хамстерът стана, взе своята бира и я понесе към мъжката тоалетна. Винаги правеше така, страхуваше се, че някой ще му гепи питието. Марино попиваше с очи всекиго и всичко.
Той видя как в бара влезе слаб и кокалест мъж с вид на бездомник, раздърпана брада и вързана на опашка коса, който носеше тъмни, не по мярка дрехи, мръсна шапка на „Маями Долфинс“ и странни розови очила. Мъжът седна на един стол близо до вратата и пъхна някаква кърпа за лице в задния джоб на тъмните си торбести панталони. Отвън на тротоара едно хлапе блъскаше развален паркинг-автомат, който току-що му беше глътнал парите.
Марино прати две топки с един удар в страничните джобове, примижавайки от цигарения дим.
— Точно така. Продължавай да блъскаш топките в дупката — провикна се Роузи към него, докато наливаше още една бира. — Къде се загуби толкова време?
Тя беше секси, но не със сладникав сексапил, една малка мъжкарана, с която никой не се ебаваше, ако беше наред с акъла, без значение колко е пиян. Марино я беше видял веднъж да разбива с бирена бутилка китката на сто и петдесет килограмов здравеняк, който не се отказваше да я обарва по задника.
— Зарежи клиентите и ела тук — каза Марино, удряйки осмата топка.
Тя се изтърколи до средата на зеленото поле и спря.
— Мамка му — измърмори той, подпря щеката си на масата и се запъти към джубокса, докато Роузи отваряше две бутилки, които сложи пред дебеланата и хамстера.
Роузи не спираше нито за миг, като чистачка на кола, включена на постоянен режим. Тя избърса ръцете си в задницата на дънките, докато Марино избираше няколко любими песни от седемдесетте.
— Какво си ме зяпнал? — попита той мъжа с вид на бездомник, който седеше до вратата.
— Какво ще кажеш за една игра?
— Зает съм — отвърна Марино, без да се обръща, и продължи да се занимава с джубокса.
— Нищо няма да играеш, преди да си купиш питие — каза Роузи на бездомника до вратата. — И не искам да се мотаеш тук просто така. Колко пъти да ти го казвам?
— Помислих, че може да се съгласи да изиграем една игра — каза мъжът, като извади кърпата от задния си джоб и започна нервно да я мачка.
— Ще ти кажа същото, което ти казах и последния път, когато дойде тук, без да консумираш нищо и само използваш кенефа — махай се! — Роузи беше застанала пред него с ръце на ханша. — Ако искаш да останеш, плащай.
Той бавно се надигна от стола, като продължаваше да мачка кърпата и да гледа към Марино, в очите му се четеше поражение и тъга, но имаше и още нещо.
— Помислих, че може да се съгласиш да изиграем една игра — каза той на Марино.
— Вън! — изкрещя Роузи.
— Аз ще се погрижа — каза Марино и отиде при непознатия. — Хайде, мой човек, ще те изведа оттук, преди да е станало късно, знаеш я каква е.
Човекът не се противи. Не миришеше дори наполовина толкова гадно, колкото Марино беше очаквал, и го последва навън, където онова идиотче продължаваше да блъска паркинг-автомата.
— Това да не ти е ябълково дърво — каза Марино на момчето.
— Разкарай се.
Марино отиде до него, извиси се в цял ръст и очите на момчето се разшириха.
— Какво каза? — Марино прихлупи ръка на ухото си и се наведе към него. — Правилно ли чух какво каза?
— Сложих седемдесет и пет цента.
— Колко жалко. Виж сега, качвай се в шибаната си кола и си омитай задника оттук, преди да съм те арестувал за рушене на обществена собственост — каза Марино, макар че всъщност вече никого не можеше да арестува.
Бездомникът от бара вървеше бавно по тротоара като от време на време поглеждаше назад, сякаш очакваше Марино да го последва. Промърмори нещо, когато хлапето се качи в своя „Мустанг“ и отпраши нанякъде.
— На мен ли говориш? — попита го Марино и тръгна към него.
— Все така прави — каза бездомникът тихо. — Същото хлапе. Не пуска никакви монети в машините, а после ги блъска, докато се потрошат.
— Какво искаш от мен?
— Джони дойде тук вечерта преди да се случи — каза човекът, застанал на тротоара в своите раздърпани дрехи и с отрязани токове на обувките.
— За кого говориш?
— Ти знаеш за кого. Освен това не се е самоубил. Знам кой го е направил.