Крис Картър
Хищникът
1.
Доктор Джонатан Уинстън сложи хирургичната маска на устата и носа си и погледна часовника на стената в зала за аутопсии номер четири в подземния етаж на Окръжната лаборатория по патоанатомия. Осемнайсет и дванайсет минути.
Трупът на масата от неръждаема стомана пред него беше на неидентифицирана бяла жена на трийсетина години. Дългата до раменете й черна коса беше мокра и краищата й бяха залепени с пластир за металната маса. На ярката светлина на лампата бледата й кожа изглеждаше като гумена, почти нечовешка. Беше невъзможно да се определи предполагаемата причина за смъртта на мястото, където беше намерено тялото. Нямаше кръв, нито рани от нож или куршум, подутини, охлузвания по главата и торса и хематоми по врата, които да показват, че е била удушена. По трупа липсваха травми, с изключение на факта, че убиецът беше зашил устата и вагината й. Конецът беше дебел, а шевовете — разкривени и небрежни.
— Готови ли сме? — обърна се доктор Уинстън към Шон Ханай, младия асистент.
Ханай беше вперил поглед в лицето и зашитите устни на жената. Неизвестно защо се чувстваше по-нервен от обикновено.
— Шон, добре ли сме?
— Да, докторе. Съжалявам. — Очите му най-после се отместиха към патоанатома. Той кимна. — Готови сме.
Ханай застана от дясната страна на масата, а съдебният лекар включи електронното записващо устройство на плота най-близо до него.
Уинстън каза датата и часа, имената на присъстващите и поредния номер на аутопсията. Трупът вече беше измерен и претеглен и той издиктува физическите характеристики на жертвата. Преди да направи разреза, патоанатомът щателно огледа тялото, търсейки някакви белези, които може да помогнат за разпознаването на жената. Погледът му се спря на шевовете в долната част на торса и той присви очи.
— Чакай малко — промълви, приближи се и внимателно разтвори краката на убитата. — Дай ми фенерчето, Шон. — Той протегна ръка към помощника, без да откъсва поглед от мъртвата. — На лицето му се изписа безпокойство.
— Нещо не е ли наред? — попита Ханай и му даде малко метално фенерче.
— Може би. — Съдебният лекар насочи лъча към нещо, което беше привлякло вниманието му.
Асистентът пристъпи от крак на крак.
— Шевовете не са направени от лекар — каза доктор Уинстън за аудиозаписа, — а са аматьорски и непрецизни. Все едно тийнейджър е закърпил старите си дънки. — Той се надвеси над трупа. — Освен това разстоянието между тях е твърде голямо и… — Патоанатомът млъкна и наклони глава. — Не може да бъде.
Ханай се разтрепери.
— Кое? — попита и пристъпи напред.
Доктор Уинстън си пое дълбоко дъх, бавно вдигна глава и погледна асистента.
— Мисля, че убиецът е оставил нещо в нея.
— Какво?
Съдебният лекар задържа лъча на фенерчето още няколко секунди, докато се увери.
— Светлината се отразява в нещо вътре в жената.
Ханай се наведе и проследи погледа на доктор Уинстън. Видя го само след секунда.
— По дяволите, светлината наистина се отразява в нещо. Какво е?
— Не знам, но е голямо и се вижда през шевовете.
Патоанатомът се изправи и взе метална показалка от подноса с инструменти.
— Шон, подръж фенерчето. Ето така. — Той даде фенерчето на младия асистент и му показа точно накъде иска да бъде фокусиран лъчът, а след това се наведе, пъхна върха на показалката между два шева и го насочи към предмета в жертвата.
Ханай държеше фенерчето, без да трепне.
— Нещо метално — съобщи патоанатомът, използвайки показалката като лост, — но все още не мога да кажа със сигурност какво е. Дай ми ножиците за срязване на шевове и форцепса.
Не след дълго той сряза шевовете, защипа с форцепса и издърпа дебелия черен конец от кожата на жертвата и го пусна в малък пластмасов контейнер за събиране на веществени доказателства.
— Изнасилена ли е била? — попита Ханай.
— По слабините й има порязвания и охлузвания, съвместими с насилствено проникване — потвърди доктор Уинстън, — но може да са причинени от предмета, който е поставен в нея. Ще взема намазки и ще ги изпратя в лабораторията заедно с пробите от конеца. — Той остави ножиците и форцепса върху подноса за използвани инструменти. — А сега да видим какво ни е оставил убиецът.
Ханай почувства напрежение, когато съдебният лекар пъхна дясната си ръка в жертвата.
— Да, прав съм. Предметът не е малък.
Изминаха няколко секунди, изпълнени с неспокойно мълчание.