Сградата беше едноетажна и не можеше да се сравни дори с някои гимназиални библиотеки в Лос Анджелис. Спря на паркинга, вдигна яката на якето си и побягна към входа. Все още валеше.
Жената на информационното гише отмести поглед от екрана на компютъра и му се усмихна съчувствено.
— Предполагам, че сте забравили чадъра си.
Той изтръска водата от косата и ръкавите си и също се усмихна.
— Не очаквах небето да се излее върху мен.
— Пролетен дъжд. Типично за това място. Скоро ще премине. — Тя отново му се усмихна и му предложи няколко хартиени кърпички.
— Благодаря. — Той ги взе и избърса челото и ръцете си.
— Между другото, аз съм Ронда.
Двамата се ръкуваха.
— Аз съм Робърт.
Ронда беше на около двайсет и пет години с къса, щръкнала, боядисана в черно коса. Лицето й беше призрачно-бледо и гримът й — почти готически.
— Е, какво те води в библиотеката в Хийлдсбърг? — попита тя и го погледна с черните си очи.
— Проучване.
— Проучване? За винарските изби?
— Не. — Робърт се замисли за миг. — Търся стар училищен годишник.
— Годишник? Стар приятел, а? От кое училище?
— Колко училища има в Хийлдсбърг?
Ронда се засмя.
— Изглежда не знаеш много за проучването си.
Той се съгласи с усмивка.
— Истината е, че се опитвам да намеря снимка на дете, което е живяло тук преди много години.
— Дете? — Лицето й стана загрижено и тя отстъпи назад от гишето.
— Не, виж, аз съм ченге от Лос Анджелис. — Робърт извади значката си. — Нещо, случило се тук преди двайсет години, изведнъж събуди интереса ни. Опитвам се да намеря информация, това е всичко. Някоя снимка би помогнала.
Ронда се вгледа в значката и после в лицето му.
— Преди двайсет години ли?
— Да.
Тя се поколеба.
— Сигурно говориш за случилото се със семейство Харпър. И щом търсиш снимка на дете, тогава питаш за Андрю Харпър.
— Познаваше ли го?
Ронда се поколеба.
— Донякъде. Бях само на пет, когато се случи. Но той идваше у дома от време на време.
— Така ли? Защо?
— Живеехме на една улица. Андрю беше приятел на брат ми.
— Брат ти още ли живее там?
— Да. Счетоводител е и има фирма в града. Вероятно си минал покрай офиса му, когато си идвал насам.
— Може ли да поговоря с него?
Тя се поколеба отново.
— Каквато и информация да ми даде, може да помогне много — настоя детективът.
Ронда се втренчи в него.
— Не виждам защо не. — Погледна часовника си. — Виж какво. Обедната ми почивка наближава. Ще те заведа и ще те запозная с него.
96.
Ронда поздрави госпожа Колинс, секретарката на брат й, и посочи към вратата на кабинета му.
— Има ли някой при него?
Госпожа Колинс се усмихна любезно и поклати глава.
— Мисля, че той се готви да излезе да обядва, миличка. Влизай.
Ронда почука два пъти и бутна вратата, преди да дочака отговор.
Рики беше пълна противоположност на сестра си — висок, с грижливо подстригана коса и телосложение на спортист. Носеше консервативен светлосив костюм, светлосиня риза и вратовръзка на сини и червени райета. Запознанството им беше бързо и без излишни формалности и усмивката на Рики помръкна, когато Ронда му каза защо е довела Хънтър да говори с него.
— Съжалявам, но не знам как бих могъл да ви помогна. — Мъжът изглеждаше малко нервен. — Бях на десет, когато нещастието се случи, и дори не бяхме тук, спомняш ли си? — отправи въпроса към сестра си, която кимна. — Беше през коледната ваканция и ние бяхме отишли на гости на баба в Напа. Научихме какво е станало едва когато се върнахме.
— Разбирам, но не искам да ми разказвате за произшествието. Ясно ми е, че не знаете нищо за него. Ще ми помогнете обаче, ако ми кажете нещо повече за Андрю. Ронда ми спомена, че сте били приятели.
Рики погледна укорително сестра си и сетне повдигна рамене.
— Може би. Той… нямаше много приятели.
— Защо?
— Беше много тих и срамежлив. Предпочиташе да прекарва времето си с комикси, отколкото с хора.
— Но сте били заедно. Играли сте.
— Да, понякога, но невинаги. Той беше… различен.