— Почакай — спомни си той. — Не се ли казваше така хлапето, за което Стивън Андерсън ни каза по телефона? Баща му го е убил.
— Да, той е и не знам как се е отървал, но мисля, че не е бил убит в онзи ден.
— Какво?
— Смятам, че е оцелял и е бил в къщата, когато се е случило нещастието.
— Сериозно?
— Ще ти разкажа всичко, когато се върна в Лос Анджелис. В момента съм на летището. Ще пристигна след два часа. Но мисля, че момчето се е крило в къщата.
— Не думай.
— Гледал е как баща му насилва тялото на майка му, как я зашива, как написва с кръв послание на стената и после я убива, а накрая си пръска черепа…
Карлос онемя от почуда.
— Мисля, че хлапето е видяло всичко и сега повтаря историята.
100.
На небето се събираха облаци, когато Андрю Харпър зави по междущатската магистрала 170 и се отправи на север. От задната седалка на големия кафяв автомобил комби пред него му се усмихна и му махна деветгодишно дете, което държеше фунийка сладолед. Не му трябваха напомняния, за да се пренесе назад в онзи ден, защото бяха навсякъде, където погледнеше, но при вида на хлапето със сладоледа Андрю потрепери като кон, който отпъжда мухи от гърба си. За миг се върна в пикапа на баща си в онова неделно утро. Баща му измина две пресечки от дома им и спря пред бензиностанцията.
— Имам изненада за теб — каза Рей Харпър и се обърна към малкия Андрю, който седеше на предната седалка до него. Усмихваше се, но очите го издадоха.
— Но първо ще ти купя сладолед.
Андрю отвори широко очи.
— Сладолед? Мама не ми дава да ям сладолед. Откакто настинах и се разболях, не трябва да ям сладолед.
— Знам, но ти обичаш сладолед, нали?
Момчето кимна нетърпеливо.
— Една топка няма да ти навреди. Днес е специален ден и може да хапнеш сладолед. Какъв искаш?
Андрю се замисли.
— Шоколадов — щастливо отговори.
След няколко минути Рей се върна с две фунийки. Андрю се нахвърли върху сладоледа, сякаш щеше да се изпари, ако не го изяде веднага. Излапа го за по-малко от минута и започна да ближе пръстите си.
Рей току-що бе приключил със сладоледа си, когато Андрю кихна силно и от носа му потече кръв. Не успя да закрие носа си навреме и изпръска с кръв всичко наоколо — таблото, предното стъкло, вратата и най-много ризата си. Последвалото кървене беше краткотрайно, но обилно, и кръвта покапа по панталоните и обувките му. Рей веднага протегна ръце към сина си, наведе назад главата му и избърса кръвта около носа и устата му с краищата на ризата му. Кръвотечението спря след две минути.
— Е — намръщи се Рей и на лицето му се изписа съжаление. — Може би идеята не беше добра.
Андрю се усмихна, погледна окървавената си риза и потрепери.
— Всичко е наред. — Баща му го погали по главата.
— Казах, че имам изненада за теб, спомняш ли си? Той бръкна под седалката и извади от палтото си кутия, опакована като подарък. — Това е за теб.
Очите на момчето блеснаха.
— Но днес нямам рожден ден и не е Коледа, татко.
— Давам ти подаръка преди Коледа. Ти го заслужаваш, синко. — Лицето на Рей стана тъжно. — Хайде, отвори го. Знам, че ще ти хареса.
Андрю бързо разкъса хартията. Обичаше подаръците, въпреки че не получаваше много. Усмихна се. Най-отгоре имаше нова тениска с картинка на Улверин, любимият му герой от комикса „Х-Мен чудо“.
— Страхотно! — извика той.
— Хайде, виж следващия — подкани го баща му.
Андрю разбра какво е още преди да отвори кутията — нови маратонки също с картинки на Улверин и Х-Мен. Той погледна баща си изумено.
— Но, татко, тези неща са много скъпи. — Той знаеше, че напоследък семейството му няма пари.
Очите на Рей се замъглиха.
— Ти заслужаваш много повече, синко. Съжалявам, че не мога да ти дам всичко, което заслужаваш. — Целуна Андрю по челото. — Защо не облечеш новите неща? Така ще се отървеш от мръсната риза.
Андрю се поколеба.
Рей знаеше колко срамежлив е синът му.
— Ще отида да взема две безалкохолни, а ти се преоблечи, а?
Андрю изчака баща му да влезе отново в бензиностанцията, бързо съблече окървавената си риза и я хвърли на задната седалка. Белегът на гърдите му от снощи изпъкваше сред другите на тялото му, защото беше зачервен и го сърбеше. Той го потърка с връхчетата на пръстите си. Беше се научил да не чеше раните си с нокти, защото ги разкървавяваше. Когато Рей се върна в пикапа с хартиен плик и две бутилки „Планинска роса“, любимото безалкохолно на Андрю, той вече беше с новата риза и маратонки.