Робърт нямаше отговор на тези въпроси.
— Проучих те. Ти си психолог, нали? Мислиш ли, че щеше да ми помогнеш да се справя?
— Щях да направя всичко възможно.
— Глупости.
— Не са. Не трябва да прекарваме живота си сами. Всички се нуждаем от помощ от време на време, колкото и силни и корави да си мислим, че сме. Човек не може да се справи сам с някои житейски ситуации, особено когато е на десет.
Мълчание.
— Андрю?
— Престани да ме наричаш Андрю. Нямаш право да го правиш. Никой няма право. Андрю умря онази нощ преди двайсет години.
— Добре. Как да те наричам?
— Не е нужно да ме наричаш с някакво име. Но тъй като ти беше толкова любезен да прецакаш всичко и да се разровиш в нещо, в което нямаш право, и аз имам изненада за теб. Предполагам, че телефонът ти приема видеозаписи, нали?
Хънтър се намръщи.
— Изпращам ти кратък видеозапис, който направих преди малко. Надявам се, че ще ти хареса.
Линията прекъсна.
— Какво стана? — попита Гарсия.
Робърт поклати глава.
— Изпраща ми някакъв видеозапис.
— Видеозапис? На какво?
Телефонът на Хънтър изпиука, сигнализирайки, че получава съобщение.
— Ей сега ще разберем.
106.
Робърт натисна бутона за приемане на съобщението. Карлос се приближи до него. Очите им се впериха в малката чертичка на екранчето на мобилния телефон, която бавно се изпълваше. Времето сякаш спря.
Телефонът най-после изпиука отново. Изтеглянето на файла беше завършило.
Хънтър натисна „да“, за да видят записа.
Образът беше зърнест и с лошо качество. Записът очевидно беше направен с камерата на евтин телефон, но нямаше съмнение кого виждат.
— Какво? — Гарсия се приближи още.
На стол в средата на стая седеше завързана жена. Главата й беше клюмнала на гърдите и черната й коса закриваше лицето й, но не беше необходимо да видят чертите й, за да я познаят.
— Полудявам ли? — попита Карлос с широко отворени очи и пребледня.
Робърт нищо не каза.
— Как е успял да хване капитан Блейк? — Очите на Гарсия бяха приковани в екранчето.
Партньорът му мълчеше.
Видеозаписът продължи.
Барбара бавно вдигна глава и Робърт почувства, че нещо стегна сърцето му. От носа и устата й течеше кръв и лявото й око беше подуто и затворено. Не изглеждаше упоена, но очевидно изпитваше силна болка. Картината се съсредоточи върху лицето й за няколко секунди и сетне потъмня.
— Това е безумие — заяви Карлос. Не го свърташе на едно място.
Телефонът на Хънтър иззвъня отново и той отговори веднага.
— В случай че се питаш — каза шепнещият глас, — тя още е жива. Много внимавай какъв ще бъде следващият ти ход, защото животът й зависи от това. Откажи се.
Линията прекъсна.
— Какво каза? — попита Гарсия.
Робърт му предаде думите на похитителя.
— По дяволите! Каква бъркотия. Защо е отвлякъл капитана? И защо ни изпраща видеозапис? Това напълно противоречи на метода му на действие. Не го е правил с никоя от предишните жертви.
— Защото капитан Блейк не е като предишните жертви, Карлос. Тя не му напомня за майка му. Той не я е отвлякъл поради тази причина. Капитан Блейк е залог… разменна монета.
— Какво?
— Той каза: „Много внимавай какъв ще бъде следващият ти ход, защото животът й зависи от това. Откажи се.“ Използва я като гаранция.
— Защо?
— Защото се доближаваме до него, а той не го е очаквал. Знаем кой е… или поне кой е бил. Ясно му е, че е въпрос на часове да го хванем.
Гарсия прехапа устни.
— Изпада в паника.
— Да. Затова изпрати видеозаписа. А когато се паникьоса и се отклони от първоначалния си план, извършителят допуска грешки.
— Нямаме време да го чакаме да сбърка, Робърт. Той държи капитана.
— Той вече сгреши.
— Как?
Хънтър посочи телефона си.
— Изпрати ни видео. Трябва ни достъп до интернет.
— Интернет? — намръщи се Карлос. — Можем ли да го проследим?
— Едва ли. Той не е глупав.
— Тогава защо ни трябва интернет?
Робърт се огледа и видя мъж на трийсет и няколко години, който седеше до маса в ъгъла и пишеше нещо на лаптопа си.