— Извинявайте, онлайн ли сте?
Мъжът вдигна глава и погледна Хънтър и после Гарсия, който беше застанал зад партньора си.
— Да — предпазливо кимна той.
— Компютърът ви ни трябва — заяви Робърт, седна и придърпа лаптопа към себе си.
Човекът се накани да каже нещо, но Карлос сложи ръка на рамото му и му показа значката си.
— Лосанджелиска полиция, отдел „Убийства“. Важно е.
Мъжът вдигна ръце в знак, че отстъпва, и стана.
— Ще бъда ей-там. — Той посочи ъгъла. — Ползвайте лаптопа ми колкото искате.
— Защо изведнъж ти притрябва интернет? — попита Гарсия и се настани до Хънтър.
— Дай ми секунда. — Той търсеше нещо в Гугъл. Зареди се някаква уебстраница и той я прочете бързо.
— Мамка му. — Хънтър взе телефона си, изгледа отново видеозаписа и сбърчи чело. — По дяволите!
След това потърси нещо друго в Гугъл. Зареди се нова страница и той я прегледа.
— Да му се не види. — Погледна часовника си и стана. — Да вървим.
— Къде?
— В Санта Кларита.
— Какво? Защо?
— Там държат капитана.
107.
Те се движеха бързо, подпомагани от фаровете и сирената на колата на Гарсия. Излязоха на магистрала 405 и Карлос подкара със сто и трийсет километра в час.
— Как разбра къде държат капитана? — попита той. Хънтър пусна отново видеозаписа и го показа на партньора си.
— Тя ми го каза.
— Какво?
— Обърни внимание на устните й.
Гарсия отмести поглед от пътя само за секунда, но забеляза, че устните на Блейк се движат леко.
— Да ме вземат мътните.
— Капитанът знае, че има само една причина Андрю да заснема видеото, и това е, че ние ще го гледаме.
— И по-точно ти — уточни Карлос. — Какво каза?
— Хоспис „Сейнт Майкъл“.
— Какво?
— Затова ми трябваше интернет. Отначало ми се стори, че каза болница4 „Сейнт Майкъл“, но няма такава и никога не е имало. Затова изгледах видеото още веднъж и осъзнах, че тя казва хоспис, а не болница. Хосписът „Сейнт Майкъл“ в Санта Кларита е затворил преди девет години, след като пожар е унищожил по-голямата част от сградата. — Робърт въведе адреса в джипиес навигационната система на колата на Гарсия.
— Ето го.
— Мамка му. Нагоре към хълмовете. Напълно изолиран.
Хънтър кимна.
— Щом подозираме, че държат капитана там, защо отиваме без екип на специалните части?
— Защото Андрю каза, че животът на капитана зависи от действията ни. Той някак наблюдава какво правим.
— Как?
— Не знам, Карлос, но той ми се обади само няколко минути след като самолетът ми кацна. Откъде е знаел, че сутринта съм ходил в Хийлдсбърг, по дяволите?
Гарсия нямаше отговор на този въпрос.
— Екипите на специалните части са страхотни, но се набиват на очи. Ако надуши, че може би знаем къде е, Андрю ще убие капитан Блейк много по-бързо, отколкото ние или екипите ще стигнат до него. И тогава играта ще свърши.
— Какво ще правим?
— Каквото ни хрумне. Може да успеем да го изненадаме. Той не знае, че сме разбрали къде е. Елементът на изненада е на наша страна. Ако действаме правилно, може да сложим край на всичко — сега.
Карлос настъпи газта.
Робърт запрелиства списанията и разпечатките, които партньорът му беше взел. Започна да чете интервюто с Джесика Блек отначало, когато изведнъж спря и се намръщи, а сетне взе следващото списание, където беше публикувано интервюто с Лора Мичъл.
— Не може да бъде.
— Какво? — попита Гарсия.
— Чакай. — Хънтър грабна разпечатката с интервюто с Кели Дженсън. — Били сме слепи, по дяволите.
— За Бога, какво откри, Робърт?
— Знаеш ли, че и трите списания са собственост на една и съща корпорация?
— Не. — Карлос повдигна рамене.
— Така е.
— И какво от това?
— Видя ли името на репортера, който е взел интервютата?
— Не. — Гарсия изглеждаше притеснен.
— Един и същ е.
— Не.
Хънтър вдигна едното списание и посочи името на репортера.
108.
Робърт вече говореше по телефона с отдел „Специални операции“. Каза им да изпратят екипи в дома и на работното място на репортера. Ако го забележеха, трябваше веднага да го спрат и арестуват. Обявиха за издирване и колата му.