Той знаеше, че между него и края на коридора има шест-седем метра. Нямаше други врати. Тръгна предпазливо, но бързо. Коридорът отново зави наляво. Робърт застана неподвижно и се заслуша.
Не чу нищо, освен абсолютна тишина.
Хънтър беше добър в разпознаването на звуците. Въпреки че Катя му беше казала, че Андрю вижда в тъмното и се движи като дух, той не вярваше, че някой може да е толкова безшумен.
Оказа се, че греши.
112.
Андрю стоеше само на няколко метра от Хънтър и го наблюдаваше. Дишането му беше толкова тихо и спокойно, че дори човек, застанал на сантиметри от него, нямаше да го забележи. Той беше чул целия разговор преди няколко минути и знаеше, че Гарсия е останал в стаята с Катя. Ала по-късно щеше да се справи с тях. Устните му се разтеглиха в доволна усмивка. Виждаше безпокойството, изписано на лицето на Хънтър, и долавяше напрежението в движенията му. Трябваше да признае, че детективът е смел. Съзнателно влизаше в схватка, която не можеше да спечели.
Хънтър отново тръгна към него. Лявата му ръка непрекъснато докосваше вътрешната стена на коридора, докато търсеше следващата врата.
Успя да направи само пет крачки.
Първият удар беше по ръката му, която държеше пистолета, и толкова силен и точен, че прекърши китката му. Хънтър така и не чу нищо и не усети чуждо присъствие. Катя беше права. Андрю виждаше в тъмното. Нямаше как иначе да нанесе такъв прецизен удар.
Пистолетът изхвърча от ръката на Робърт и изтрака на земята някъде пред него. Той инстинктивно се дръпна назад и зае бойна поза, но как може да се биеш, когато не виждаш и не чуваш противника?
Андрю някак бе успял да го заобиколи, защото следващият удар беше нанесен отзад, в кръста му. Робърт полетя напред и почувства мъчителна болка в гърба.
— Решил си да не се вслушаш в съвета ми — с твърд и уверен глас каза Андрю. — Лош ход, детектив.
Робърт се обърна по посока на гласа и слепешката замахна на височината на гърдите, но разсече само въздуха.
— Отново грешка. — Този път гласът се чу вляво от Хънтър, само на няколко сантиметра.
Как беше възможно този човек да се движи толкова бързо и безшумно?
Робърт изви тяло и заби лакът, колкото можа по-бързо и силно, но Андрю пак се отмести.
Следващият удар уцели детектива в корема. Беше силен и попадна точно в целта. Робърт се преви на две и усети тръпчив вкус в устата си. Нямаше време да реагира. Веднага последва друг удар — в лявата страна на лицето му. Устната му се разцепи и горчивият вкус в устата му се замени с металическия, стипчив вкус на кръв.
Хънтър замахна отново — отчаян опит на човек, който знае, че е загубил войната. Не можеше дори да се отбранява, а само да чака поредния удар. А атаката връхлетя под формата на нисък ритник в коляното. В крака на Робърт се разпространи болка и гравитацията го притегли към земята. Гърбът и главата му се удариха силно в стената зад него. Андрю не само че беше невидим и безшумен, но и умееше да се бие.
— Въпросът е дали да те пребия до смърт… или да използвам пистолета ти и да сложа край на всичко с куршум в главата ти — каза Андрю.
— Андрю, не е необходимо да го правиш. — Гласът на Хънтър беше натежал, пораженски и задавен от кръв.
— Казах ти да не ме наричаш Андрю.
— Добре. Брайън ли искаш да те наричам? Брайън Коулман?
Последва мълчание и за пръв път Робърт усети, че другият се колебае.
— Това е новата самоличност, която си избрал, нали? Брайън Коулман? Директор на продукция в телевизия „Изкуство и развлечения“. Разговаряхме преди няколко дни.
— Брей. — Андрю изръкопляска. — Славата ти е заслужена. Разбрал си нещо, което никой друг не можа.
— Самоличността ти вече не е тайна. Каквото и да се случи тук тази вечер, полицията знае кой си. Не можеш вечно да стоиш на тъмно. — Хънтър млъкна, пое си дълбоко дъх и почувства, че белите му дробове изгарят от болка. — Нуждаеш се от помощ, Брайън. Преди двайсет години сам си успял някак да се справиш с нещо, което друг не би понесъл.
— Нищо не знаеш, детектив. Нямаш представа какво съм преживял. — Андрю отново се беше придвижил и сега гласът му се чуваше вдясно от Робърт. — Три дни се крих на тавана и се мъчех да реша какво да направя. Не исках да остана в Хийлдсбърг и да ме приберат в сиропиталище. Не исках да ме съжаляват. Изчаках нощта и избягах. Лесно се скрих отзад в един камион на бензиностанцията.
Хънтър си спомни, че къщата на семейство Харпър се намираше на по-малко от осемстотин метра от магистрала 101.