Андрю не отговори.
— И също като баща си ти си позволил гневът да те завладее и когато това е станало, си се пренесъл назад във времето в онзи ден и онова, което си видял той да прави на майка ти.
Андрю мълчеше, но детективът долови безпокойството му.
— Намерихме интервютата, Андрю. Прочетохме въпросите, които си им задавал за истинската любов.
— Дадох им онова, което винаги са искали.
— Не. Ти си изопачил думите им. Както си изопачил и думите на майка си. Тя наистина е искала да намериш любов, но не по този начин. Нуждаеш се от помощ, Андрю.
— Престани да ме наричаш Андрю! — Викът отекна в подземния етаж. — Мислиш, че ме познаваш? Мислиш, че знаеш за живота и болката ми? Нищо не знаеш. Но ако обичаш болката, ще ти я дам.
От удара в лицето устата на Робърт се напълни с кръв. Той се свлече на земята. Трябваха му няколко секунди, за да възвърне хладнокръвието си.
— А сега имам изненада за теб, детектив…
Настъпи неловко мълчание, последвано от звука на влачене на нещо тежко.
— Събуди се, кучко.
Хънтър чу леки шамари, сякаш Андрю пляскаше някого по бузите, опитвайки се да го свести.
— Събуди се — повтори Андрю.
Женски глас измънка нещо неразбираемо и Робърт затаи дъх.
— Хайде, събуди се.
Тя отново промърмори нещо.
Съдейки по звуците, които жената издаваше, той разбра, че устата й е запушена и изпитва силна болка.
— Капитане? — извика той и се хвърли напред.
Андрю се изсмя.
— Къде си мислиш, че отиваш? — Той заби тока на ботуша си в гърдите на Робърт и отново го запрати към стената.
Жената започна да стене като обезумяла, но кърпата на устата й беше завързана много стегнато.
— Капитане? — отчаяно повтори Хънтър.
— Мисля, че е време всички да се сбогувате — каза Андрю. — Писна ми от тази история.
— Ммммм!
— Андрю, не го прави. — Робърт отново се помъчи да пристъпи напред, но пак беше ритнат към стената. Той се закашля няколко пъти, преди да нормализира дишането си. — Тя няма нищо общо с това. Аз наруших правилата ти, Андрю, а не тя. Ако ще наказваш някого, накажи мен.
— О, колко благородно, детектив — презрително възкликна Андрю. — Всички ченгета сте еднакви. Всичките искате да бъдете герои. Никога не знаете кога да се откажете и да се предадете, дори когато е очевидно, че не можете да победите. И това ви прави предсказуеми. Затова познай какво, детектив?
Последвалото мълчание изпълни със страх въздуха.
— Този път няма да спасиш света.
— Моля те, Андрю, недей! — Хънтър долови решителността и гнева в гласа на Андрю и разбра, че времето му изтича. Той се хвърли напред с всичката сила, която му беше останала, но Андрю и Барбара отново се бяха преместили. — Капитане? — попита Робърт, но чу само задавеното й предсмъртно стенание. Секунда по-късно той усети струя топла кръв, която обля лицето и гърдите му. — Не… не… Капитане?
Мълчание.
— Капитане?
— Съжалявам, детектив — каза Андрю и си пое дъх — дълбоко и доволно. — Мисля, че тя вече не те чува.
Мирисът на кръв отрови въздуха.
— Защо, Андрю? Защо трябваше да го направиш? — Той се разтрепери от гняв.
— Не тъгувай, детектив. Няма причина тя да ти липсва… защото скоро ще отидеш при нея. — Убиецът се изсмя отново. — Не е ли позорно едно ченге да бъде убито със собствения му пистолет?
Робърт чу звук от зареждане на полуавтоматичен пистолет.
Андрю вдигна оръжието на Хънтър в мрака и го насочи право към главата му. Детективът разбра, че всичко свърши. Нямаше какво повече да направи или да каже.
Той си пое дълбоко дъх и въпреки че беше тъмно, не затвори очи и предизвикателно се втренчи напред.
Оглушителният изстрел, който се разнесе миг по-късно, изпълни коридора с противна миризма на изгоряло.
114.
В коридора блесна ярка светлина като от светлинна граната и озари всичко. Андрю нададе рев, сякаш го наръгаха с кама в сърцето, но болката беше в очите му, сякаш беше заслепен от яркостта на светлината, усилена хиляди пъти от прибора му за нощно виждане.
Той инстинктивно протегна ръце към очилата и ги вдигна от очите си, но пораженията вече бяха нанесени. Мъчеше се да се справят със светлинния взрив, който беше получил право в ретината. Чувстваше се зашеметен и объркан.