— Как е тя?
— Ужасена и малко обезводнена и недохранена, но Андрю Харпър не я е докоснал. Не е наранена физически, а психически… Нуждае се от помощ.
— Той каза ли нещо?
Хънтър поклати глава.
— Психиатрите постигат напредък малко по малко, но процесът ще бъде дълъг. Съзнанието му е пълна бъркотия. Оказахме се прави. Отвличал е жени, които са му напомняли за майка му, но сгрешихме в предположението си, че рано или късно те са правели нещо, което е разбивало илюзиите и го е карало да осъзнае, че те не са такива, каквито иска да бъдат.
— Тъкмо обратното — поде Гарсия. — Те са му напомняли за нея твърде много и приликата е събуждала потискано двайсет години чувство, което той дори не е подозирал, че таи… И не е било любов.
— А омраза — предположи Блейк.
— Гняв — поправи я Робърт. — Неистов гняв. Подсъзнателно той е обвинявал майка си, че е изневерила на баща му и е разбила семейството му. Използвал е знанията, които е научил от интервютата и въпросите за истинската любов, за да имитира случилото се в онзи ден в дома му. И да наказва майка си отново и отново.
— Защо баща му не го е убил?
Хънтър обясни, че Рей Харпър никога не е възнамерявал да убие сина си.
— Андрю е видял всичко от тавана и после се е крил там три дни. Избягал от дома си и се скрил отзад в един камион на бензиностанцията. Камионът пътувал за Лос Анджелис.
— Той е бил тук през цялото време?
Карлос кимна.
— Спал в гетата в Южен Лос Анджелис и лъскал обувки в Западен Холивуд, за да изкара някой долар. На четиринайсет успял да си намери работа в магазин за часовници и ключове в Саут Гейт. Собствениците били бездетно семейство на шейсет и няколко години — Тед и Луиз Коулман. Там научил всичко за часовниковите спусъчни механизми, прецизната техника, изработването на сложни устройства и разбиването на ключалки. Станал експерт. Там възприел и новото си име и самоличност.
— Копеле! — изруга Барбара и взе чашата с вода от шкафчето до леглото й.
— На деветнайсет започнал работа в списание „Съвременни художници“ като момче за всичко — продължи Гарсия. — Списанието е на корпорация ДТП. Те притежават и списание „Изкуството днес“ и няколко други, както и телевизия „Изкуство и развлечения“. Бил много интелигентен и се издигнал бързо.
— Чудесно място, откъдето да търси художнички или музикантки, които да приличат на майка му — отбеляза Хънтър.
— А ето я и изненадата — намеси се пак Карлос. — Андрю е собственикът на хосписа „Сейнт Майкъл“.
— Собственик? — Тя погледна единия, а после другия детектив.
Гарсия кимна.
— Купил го преди година, осем години след като бил разрушен от пожар. — Той повдигна рамене. — Останките от сградата рухвали. Никой не я искал, най-малко предишните собственици. Взел я само за две хиляди долара. Хосписът е твърде далеч от града и не го посещават тийнейджъри, наркомани и скитници. Идеално изолирано място. Никой не ходи там. Малцина знаят, че дори съществува.
— Не разбирам защо не е убивал жертвите в хосписа? Защо ги е отнасял на друго място? — попита капитанът.
— Защото въпреки всичко те пак са му напомняли за майка му — отговори Робърт — и въпреки гнева му към измяната й обичта му към нея е била безспорна.
— И затова е изобретил спусъчните механизми — добави Карлос. — За да не бъде там, когато те умират. Отдалечаване от реалността.
— Именно — потвърди Хънтър.
— Дори да ги беше убивал там, Андрю пак е трябвало да се отърве от труповете — обясни Робърт. — Да влезе в стаята, да ги изнесе и изхвърли. Съзнанието му не е можело да понесе чувството да види мъртва жена, която прилича на майка му.
— Най-лесният начин да избегне това е бил да ги остави на съдбата им на друго място — заключи Гарсия.
Капитан Блейк внимателно докосна подутите си устни.
— Психиатрите ще прекарат вълнуващ ден с него.
— По-скоро летен лагер — отбеляза Карлос. — С това травмирано съзнание Андрю е мечта за психолозите, специалисти по престъпно поведение.
Барбара погледна Хънтър, който кимна.
— И след като уби шест души, това чудовище вероятно ще бъде изпратено в психиатрична клиника, вместо да получи смъртна присъда — поклати глава тя. — Както винаги, ние си скъсваме задниците да хванем смахнатите психопати, а проклетите адвокати и съдът ги пускат на свобода.
— Андрю няма да бъде на свобода — заяви той.
— Знаеш какво искам да кажа, Робърт. — Блейк млъкна и погледна цветята, които Хънтър й беше донесъл. Устните й започнаха да се разтеглят в усмивка, но тя я сдържа.