Краля се премести на стола. Насилието срещу жени го възмущаваше. Пияният му баща беше пребил до смърт майка му, а него бе заключил в килера. Тогава Краля беше на десет. Никога нямаше да забрави писъците и молбите й за помощ, нито звука от трошенето на костите й, докато баща му я удряше. Чуваше ги почти всяка нощ в сънищата си.
Той се облегна назад и се загледа в ноктите си.
— Искаш да кажеш, че това може да е нещо като отмъщение с послание? — Повдигна рамене. — Кой знае? Възможно е. Ако жената е принадлежала на някой бандит и е откраднала от него или е решила да се чука наляво и надясно, не бих се изненадал. На някои хора не им харесва да ги прецакват. Това може дори да се смята за леко наказание по някои стандарти. — Млъкна и пак погледна снимката. — Но ако е разплата, че е била нечия жена и е мърсувала другаде, може да очакваш още един труп — копелето, с което се е чукала. Този вид отмъщение е за двама, детектив.
— Краля бутна снимката обратно към Хънтър. — Но какво общо има убитата жена със собственоръчно направените взривни устройства?
— Повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Краля се ухили.
— Не издаваш нищо, а? — Той отпи от тъмнозеленото питие пред него. — Всъщност, ако е нещо като последния път, когато се видяхме, не искам да знам за какво става дума, мамка му. — Изгледа Робърт като покерджия, който се готви да заложи всичките си пари, и сетне почука с показалец по снимката. — Това обаче е адски оскърбително, пич, пък и съм ти длъжник. Ще поразпитам тук-там и ще ти се обадя.
17.
Гарсия включи вентилатора и постоя пред него за минута, а после се върна на бюрото си. Не можеше дори да си представи колко гореща е тази стая през лятото.
Разглеждаше снимките от местопрестъплението на компютъра си, увеличаваше ги и се взираше в тях, търсейки нещо, което да го насочи в правилната посока за установяването на самоличността на жертвата, но засега не забеляза нищо. Нямаше татуировки, нито белези от операции. Бенките и луничките по раменете, корема, шията и деколтето й се срещаха често и не бяха достатъчно особени, за да бъдат класифицирани като белези за разпознаване. Беше установил само, че черната коса и гърдите на жената са естествени.
На ръцете й нямаше следи от убождания със спринцовка и тялото й не беше мършаво и похабено. Не приличаше на наркоманка. Въпреки малките участъци старческа кожа на бузите, за които беше споменал Хънтър, жертвата не беше на повече от трийсет и три години. Ако старата пословица, че очите са прозорци към душата, беше вярна, тогава нейната душа е била неописуемо уплашена, когато е умряла.
Карлос се наведе, подпря лакти на бюрото и потърка очи. Посегна към чашата с кафе, но то отдавна беше изстинало. Преди да си налее друго, от компютъра му се разнесе изщракване, което извести пристигането на нов имейл, файловете за изчезналите лица, които беше поискал. Преди два часа бяха обещали да му ги изпратят до четирийсет и пет минути.
Прочете съобщението и подсвирна. През последните две седмици бяха обявени за изчезнали петдесет и две брюнетки от бялата раса със светлокафяви очи, на възраст между двайсет и седем и трийсет и три години и високи между метър шейсет и пет и метър и седемдесет. Той разархивира прикачения файл с информацията и започна да я принтира — първо снимките, а после личните данни.
Карлос си наля кафе и събра разпечатките на купчина. Снимките обикновено се донасяха в отдел „Изчезнали лица“ от човека, който беше съобщил за изчезването им. Въпреки че от отдела искаха скорошна снимка, Гарсия знаеше, че някои фотографии са отпреди година, понякога повече. Трябваше да има предвид трудно доловимите промени във външния вид като дължината на косата и прическата и пълнотата на лицето, дължаща се на отслабване или напълняване.
Главният проблем беше, че разполага само със снимката в едър план от местопрестъплението, с която да ги сравнява. Зашитите с дебел черен конец, подути устни на жертвата деформираха долната част на лицето й. Сравняването й със снимките, изпратени от отдел „Изчезнали лица“, щеше да бъде дълга и трудна задача.
Час по-късно Гарсия сведе броя на възможните съвпадения от петдесет и две на дванайсет, но очите му се умориха и колкото повече гледаше фотосите, толкова по-малко отличителни черти съзираше.