Той нареди дванайсетте разпечатки на бюрото си в три редици по четири и сложи листовете с личните им данни до тях. Снимките бяха със сравнително добро качество. Шест бяха за паспорт, на три жените бяха изрязани от групова снимка, една показваше брюнетка с мокра коса, седнала на джет, друга усмихната брюнетка стоеше до басейн и на последната имаше жена с чаша шампанско в ръка.
Карлос се приготви да започне целия процес отново, когато Хънтър влезе и го видя, че се е прегърбил над бюрото си и се е втренчил съсредоточено в прилежно подредените снимки.
— От отдел „Изчезнали лица“ ли са?
Гарсия кимна.
— Откри ли нещо?
— Започнах с петдесет и две вероятности и от повече от час ги сравнявам с нашите снимки от местопрестъплението. Подуването на лицето на жертвата много затруднява нещата. Стесних кръга на тези. — Карлос посочи фотосите на бюрото си. — Но очите започнаха да ми правят номера. Вече не знам какво трябва да търся.
Робърт застана пред бюрото му и разгледа снимките, като задържаше погледа си на всяка по няколко секунди. Миг по-късно очите му се спряха на лицето в едър план на неидентифицираната жертва. Той доближи снимките, образува нова група и после взе празен лист.
— Лицето може да се погледне по няколко начина — каза и сложи листа върху първата снимка най-отгоре в групата, закривайки две трети от лицето. — Така се правят портретите по описание. Индивидуалните характеристики се добавят една по една.
Гарсия се приближи до него.
— Формата на главата и ушите, формата на веждите, очите и носа, устата, челюстта, брадичката… — Докато изреждаше чертите на лицето, закриваше останалите с листа. — Тук може съвсем грубо да използваме същия принцип.
След няколко минути двамата отхвърлиха още осем снимки.
— Бих казал, че нашата жертва е една от тези четири — заяви Хънтър. — Всичките имат еднакви физически черти — овално лице, малък нос, очи с формата на бадем, извити вежди и изпъкнали скули… също като жертвата.
Карлос изрази съгласието си, като кимна.
Робърт прочете личните данни, които партньорът му беше прикрепил с кламер към гърба на всяка снимка. Всичките бяха изчезнали преди повече от седмица. Домашните и работните им адреси бяха разпръснати из целия град. На пръв поглед между четирите жени нямаше други прилики, освен външния им вид.
Хънтър погледна часовника си.
— Трябва да ги проверим всичките още днес.
Гарсия взе якето си.
— Готов съм.
Робърт му даде две от снимките.
— Ти вземи тези, а аз ще взема другите две.
Карлос кимна.
— Обади ми се, ако ти провърви.
18.
Уитни Майърс мина с колата си през високите железни порти на луксозното жилище в Бевърли Хилс само четирийсет и пет минути, след като й се бяха обадили. Спря жълтия си корвет С6 в далечния край на широкия калдъръмен вътрешен двор, махна черните си очила и ги вдигна на главата си, за да прибере назад лъскавата си, дълга черна коса. Взе куфарчето си от предната седалка, погледна часовника си и се усмихна. Като се имаха предвид следобедното движение в Лос Анджелис и фактът, че тя беше в Лонг Бийч, когато й позвъниха, четирийсет и пет минути беше светкавично бързо.
Докато се качваше по стъпалата, водещи към главния вход, я посрещна Анди Маккий, нисък, дебел, гениален адвокат.
— Уитни — рече той и избърса потта от челото си с бяла носна кърпа, — благодаря ти, че дойде толкова бързо.
— Няма проблем — усмихна се тя и стисна ръката му. — На кого е тази къща? Великолепна е.
— Ще се запознаеш със собственика вътре. — Той я погледна с възхищение и на челото му отново изби пот.
Уитни Майърс беше на трийсет и шест, с черни очи, малък нос, сочни устни и волева челюст. Усмивката й можеше да се смята за оръжие със силата си да превърне стабилни крака в желе. Мнозина властни и красноречиви мъже бяха бръщолевили несвързано и се бяха кикотили като деца, след като им се беше усмихнала. Тя приличаше на манекенка в свободен ден, още по-красива, защото не полагаше усилия.
Беше започнала кариерата си като полицай на двайсет и една години. Работеше по-усилено от всеки друг в отдела, за да се издигне и да стане детектив възможно най-бързо. Интелигентността, съобразителността и силният й характер също помогнаха за изстрелването й напред и на двайсет и седем тя получи детективска значка.
Шефът й бързо разбра, че Майърс притежава дарбата да убеждава. Тя беше спокойна, изразяваше се добре, внимателна и изключително убедителна, когато излагаше позицията си. Освен това беше добра с хората. След шест месеца интензивен и специализиран курс във ФБР Майърс стана един от главните преговарящи в лосанджелиската полиция в Уест Вали и отдел „Изчезнали лица“.