Другият контакт, господин Рой Мичъл, се беше свързал с полицията преди дванайсет дни. Лора, двайсет и девет годишната му дъщеря, беше изчезнала. Господин Мичъл покани Хънтър да се срещнат в дома му във Фримонт Плейс след час.
Ханкок Парк е един от най-богатите и желани райони в Южна Калифорния. В ярък контраст с повечето квартали на Лос Анджелис къщите в Ханкок Парк са построени на разстояние от улицата, повечето електрически и телефонни линии са подземни, а оградите липсват. Робърт зави към Фримонт Плейс и стана очевидно, че нахлуването в личното пространство не е една от главните грижи на района.
Алеята за коли с форма на полумесец пред къщата беше павирана и водеше до паркинг, достатъчно голям да побере два автобуса. В средата се издигаше фонтан от масивен камък. Слънцето залязваше и небето зад двуетажната тухлена сграда беше изпъстрено с огненочервени ивици, красиво като за снимка. Хънтър паркира колата си и слезе.
Отвори му жена на около петдесет и пет години, олицетворение на елегантността, с дълга коса, завързана на опашка, магнетична усмивка и кожа, за която повечето жени на нейната възраст биха убили. Тя се представи като Дениз Мичъл и го покани в кабинет, пълен с творби на изкуството и подвързани с кожа книги. Пред висок махагонов бюфет, отрупан със снимки, стоеше нисък и възпълен мъж, трийсетина сантиметра по-нисък от Хънтър, с рошава, посивяла коса и мустаци.
— Вие трябва да сте детективът, с когото разговарях по телефона — каза той и протегна ръка. — Аз съм Рой Мичъл.
Ръкуването му беше заучено като усмивката и силно, за да покаже сила на характера, но не чак толкова, че да плаши. Робърт показа служебните си документи и Рой Мичъл се скова.
— Господи! — промълви той, но съпругата му го чу.
— Какво има? — попита тя и се приближи. Очите й умоляваха за информация.
— Би ли ни оставила насаме, скъпа? — отвърна Рой, напразно опитвайки се да скрие тревогата си.
— Не, няма да ви оставя — възрази Дениз, вперила очи в Хънтър. — Искам да знам какво се е случило. Каква информация имате за дъщеря ми?
— Дениз, моля те.
— Никъде няма да ходя, Рой — настоя тя, без да откъсва поглед от детектива. — Намерихте ли дъщеря ми? Добре ли е тя?
Рой Мичъл отмести поглед встрани.
— Какво става, Рой? Защо се уплаши толкова много?
Отговор не последва.
— Някой да ми каже нещо. — Гласът й потрепери.
— Не съм от отдел „Изчезнали лица“, госпожо Мичъл — най-сетне продума Хънтър и пак й показа служебните си документи. Този път тя ги разгледа много по-внимателно, отколкото на вратата.
— Боже мой, вие сте от отдел „Убийства“? — Жената закри с ръце носа и устата си и очите й се напълниха със сълзи.
— Има вероятност да съм сбъркал адреса — добави Робърт с твърд, но успокояващ тон.
— Какво? — Ръцете й се разтрепериха.
— По-добре да седнем. — Хънтър посочи коженото канапе честърфийлд до високия два метра лампион.
Семейство Мичъл се настаниха на канапето, а Робърт седна на едното от двете кресла.
— Опитваме се да идентифицираме жена, която има няколко общи физически характеристики с дъщеря ви — обясни. — Лора е едно от четирите имена, на които се спряхме като вероятно съвпадение.
— И вероятно съвпадение с жертва на убийство? — попита Рой и сложи ръка на коляното на жена си.
— За жалост, да.
Дениз се разрида.
Рой си пое дълбоко дъх.
— Дадох на другия детектив съвсем скорошна снимка на Лора. Видяхте ли я?
Хънтър кимна.
— И пак не сте сигурен дали жертвата е Лора? — попита Дениз. Гримът се стичаше по лицето й. — Защо?
Рой затвори очи и по носа му се търкулна една-единствена сълза. Робърт разбра, че той вече се е досетил за вероятността жертвата да е неузнаваема.
— Дошли сте да искате от нас кръвна проба за анализ на ДНК? — попита господин Мичъл.
Беше очевидно, че той познава полицейските процедури много по-добре от повечето хора. След въвеждането на тестовете на ДНК в ситуация като тази беше много по-практично полицаите да вземат проби и да ги сравнят с тази на жертвата. Така на по-късен етап можеше да се обърнат само към идентифицираното семейство, без да подлагат няколко други невинни семейства на паниката и травматичното преживяване да видят снимка на жестоко обезобразена жертва.