Хънтър поклати глава.
— За съжаление анализът на ДНК няма да ни помогне.
За миг в стаята сякаш не достигаше въздух за всички.
— Имате ли снимка на жертвата? — попита Рой.
Робърт кимна и прелисти няколко страници в папката, която носеше.
— Госпожо Мичъл, тази жена може да не е вашата дъщеря. Няма причина да поглеждате снимката.
Дениз го погледна със замъглени очи.
— Няма да изляза.
— Скъпа, моля те — опита отново съпругът й.
Тя дори не го погледна.
Робърт зачака, но видя решителността в очите й. Той сложи снимката в едър план на лицето на жертвата на масичката за кафе пред тях.
Дениз Мичъл я позна само за част от секундата.
— Боже мой! — Треперещите й ръце се стрелнаха към устата. — Какво са направили с момиченцето ми?
Стаята, в която се намираха, изведнъж придоби различен вид — по-тъмна и малка и с по-сгъстен въздух. Хънтър мълча няколко минути, докато Рой Мичъл се опитваше да утеши съпругата си. Риданията й не бяха истерични, а изпълнени с болка и гняв. При други обстоятелства Робърт би си тръгнал, предоставяйки на родителите известно време да скърбят, и после би дошъл отново следващата сутрин със списък от въпроси, но нито случаят, нито убиецът бяха като останалите. Нямаше избор. Бащата и майката на Лора бяха единственият източник на информация за нея. А информацията му беше жизненонеобходима като въздуха, който дишаше.
Дениз Мичъл извади хартиена кърпичка от кутията на страничната масичка, избърса сълзите си, стана и се приближи до малко писалище до прозореца, където бяха наредени няколко фотографии в рамки, повечето на Лора, правени в различни периоди на живота й.
Рой не я последва. Прегърби рамене и потъна в канапето, сякаш така можеше да избяга от настоящия миг. Не направи опит да изтрие сълзите си.
Дениз се обърна към Хънтър. Изглеждаше съвсем различна от жената, която преди малко го посрещна на вратата. Очите й бяха ужасяващо тъжни.
— Дълго ли е страдала дъщеря ми, детектив? — Гласът й беше тих и дрезгав, а думите — изпълнени с болка.
Двамата се втренчиха един в друг и той видя, че дълбоко в душата й гори смесица от скръб и гняв.
— Истината е, че не знаем — отговори.
С трепереща ръка жената прибра кичур коса зад дясното си ухо.
— Знаете ли защо, детектив? Защо някой би сторил това на друг човек? Защо би го направил на моята Лора? Тя беше най-милото момиче.
Хънтър издържа на погледа й.
— Няма да се преструвам, че разбирам каква мъка преживявате, госпожо Мичъл. И няма да крия, че е трудно. Търсим отговорите на същите тези въпроси и засега не мога да ви кажа много, защото не знам много. Дошъл съм да ви помоля за помощ да заловим извършителя. Вие сте познавали Лора по-добре от всеки друг.
Дениз не откъсна очи от лицето му и той се досети какъв ще бъде следващият й въпрос:
— Била ли е… изнасилена? — Гласът й стана дрезгав, докато отново се бореше да преглътне сълзите.
Рой Мичъл най-после вдигна глава и погледна първо съпругата си и после Хънтър.
В живота имаше много малко неща, които Робърт мразеше повече от това да трябва да скрие истината от опечалени родители, но без аутопсия на трупа на Лора най-доброто, което можеше да каже на Дениз и Рой, беше, че не знае. Като психолог му беше ясно, че несигурността от незнанието на отговора на този въпрос ще ги измъчва до края на живота им и ще изложи на риск брака и дори разсъдъка им.
— Не, Лора не е била изнасилена — отговори, без очите му да трепнат и без капка колебание. Понякога си заслужаваше да излъже.
21.
Неловкият момент продължи, докато Дениз отмести очи от Хънтър и пак се втренчи в снимките на писалището. Тя взе една в посребрена рамка.
— Лора беше талантлива. Много артистична. — Жената отиде при Робърт и му даде снимката, която показваше момиченце на осем години, заобиколено от цветни пастели и бурканчета с водни бои. Изглеждаше щастлива и усмивката й беше толкова заразителна, че Хънтър не можа да не се усмихне, за секунда забравяйки, че момиченцето е мъртво и е умряло по невъобразимо мъчителен начин. — В училище всяка година я награждаваха с почетна грамота по изобразително изкуство — гордо добави майката.
Робърт слушаше.
Дениз тъжно се усмихна.
— Късно започна да рисува професионално, но винаги е обичала това изкуство. Рисуването беше убежището й от всички лоши неща. Всеки път, когато нараняваха чувствата й, Лора взимаше четката. Това я излекува, когато беше дете.