— Нямам представа. — Майърс повдигна рамене.
— Аз направих същото като теб. Изслушах го много пъти и пак не ми стана ясно. Но ще ти кажа нещо. Ако намерението на онзи, който е оставил съобщението, е било да уплаши Катя, той е постигнал целта си. Звукът е като на полтъргайст, готов да изскочи от телефона. Ужасно ме уплаши.
— Мислиш ли, че това е гласът на похитителя?
— Или е неговият, или на някого с много извратено чувство за хумор.
— Ще го занеса на Гус в студиото. — Коен подхвърли диктофона в ръката си. — Ако прехвърлим записа в анализираща гласа програма, може да го изчистим и забавим. Убеден съм, че ще дешифрираме какво казва. Ако казва нещо.
— Чудесно. Направи го.
— Баща й знае ли за това? — Той беше наясно, че Майърс постоянно поддържа връзка с Леонид Кудров, но фактът, че няма да съобщи нищо важно, беше обезсърчителен.
— Още не. Ще изчакам да видя дали Гус ще разбере нещо и после пак ще се обадя на господин Кудров. — Тя прокара пръсти през косите си. — А сега готов ли си за следващия номер?
Коен стрелна очи към нея.
— Има и още?
— Докато прослушвах съобщенията, поглеждах часовника в кухнята на Катя.
— Добре.
— И изведнъж осъзнах, че има общ фактор, който свързва съобщенията.
— Какъв фактор?
— Времетраенето.
— Какво?
— Знам, че звучи налудничаво, но прослушах всяко съобщение два пъти. Отне ми известно време. — Тя застана пред бюрото си и се подпря на ръба. — Всичките са дълги дванайсет секунди.
Коен присви очи.
— Дванайсет секунди? И шейсетте?
— Да. Нито секунда повече или по-малко. Дори последното съобщение със зловещия шепот е точно дванайсет секунди.
— И това не е повреда в телефонния секретар?
— Не.
— Някой е нагласил машината да записва само дванайсет секунди?
Майърс го погледна изпитателно.
— Не знам дали това може да се направи.
— И аз не съм сигурен, но се опитвам да огледам нещата от всички страни.
— Дори да е възможно, кой би нагласил времето за записване на съобщения само на дванайсет секунди?
И Коен си задаваше същия въпрос.
— Заинтригува ме — заяви той и отново се втренчи в диктофона. — В това трябва да има някакво значение. Няма начин дванайсетте секунди запис да са случайно съвпадение, по дяволите.
— Няма начин — съгласи се Уитни. — И ще трябва да разберем какво означават.
26.
— Какво? — попита Гарсия, обърна се към Хънтър и отиде до платното. — Какво откри?
— Трябва да повикаме криминалистите. Веднага. — Робърт вдигна глава и погледна партньора си. — Някой се е крил зад картината.
Карлос клекна до Хънтър.
— Виж. — Робърт посочи пода зад основата на платното. — Виждаш ли следата в праха?
Гарсия присви очи и доближи лице до пода, сякаш се готвеше да го целуне. И след миг я видя.
Откакто картината беше поставена там, на пода около краищата й се беше събрал прах. Карлос забеляза продълговата следа от влачене в праха.
— Платното е било преместено напред — заключи той.
— Достатъчно, за да се скрие някой зад него — допълни Хънтър.
Гарсия прехапа устни.
— Може би Лора го е преместила.
— Може би, но погледни това. — Робърт посочи място още по-нататък зад платното, близо до стената.
Партньорът му отново присви очи.
— Какво би трябвало да видя?
Хънтър извади фенерчето си и му го даде.
— Вгледай се внимателно.
Гарсия насочи лъча към мястото, което той беше показал, и този път ги видя.
— Да ме вземат мътните.
Само на няколко сантиметра от стената разпозна неясни очертания на отпечатъци от обувка, оставени в праха — ясни следи, че някой е стоял там.
— Погледни ги още веднъж — настоя Робърт. — Нещо струва ли ти се странно?
Карлос пак насочи вниманието си към стъпките.
— Не, но ти очевидно си го забелязал, Робърт. Какво пропускам?
— Вариациите на стъпките.
Гарсия погледна за трети път.
— Почти няма такова нещо.
— Именно. Не е ли странно?
Карлос най-после разбра. Когато стоиш на тясно място дори за кратко, естествено е да се въртиш и да пристъпваш от крак на крак, за да се опиташ да заемеш по-удобно положение всеки път, когато предишното стане неудобно. На теория преместването би трябвало да остави няколко отпечатъка от постъпателно движение. Зад платното обаче нямаше такива. Това можеше да означава две неща — или убиецът не беше чакал дълго, или беше неестествено търпелив и дисциплиниран, и точно това безпокоеше Хънтър.