Барлет не откъсна поглед от снимката.
Детективите зачакаха.
— Признавам, че ревнувах. — Очите на Патрик се замъглиха. — Онзи тип преследваше Лора навсякъде, където да отидеше, като гладно куче. Непрекъснато я зяпаше така, сякаш тя беше гола. И после ги видях да разговарят. Лора беше много затворена и не флиртуваше, затова ревнувах. Но в онзи тип имаше нещо различно.
— Какво? — попита Хънтър.
— Не знам. Изразът в очите му, когато я гледаше. Както казах, вървеше подире й като сянка. Стоеше на няколко крачки от нея, но не беше заради изкуството й.
— Откъде знаеш?
— Той нито веднъж не погледна картините й. Всички други обикаляха и се възхищаваха на изложбата, а той гледаше само Лора, сякаш тя беше изложбата.
— Не мислиш ли, че мнението ти за този човек може да е изопачено от факта, че си ревнувал от него? — попита Карлос.
Барлет поклати глава.
— Да, ревнувах от него, особено след като го видях да бъбри с Лора и тя да му се усмихва, но това не беше причината той да привлече вниманието ми. Забелязах начина, по който я гледаше още преди да разговарят. Уверявам ви, той не беше дошъл заради изложбата, а заради Лора.
— Каза ли на Лора? — попита Гарсия.
— Да, но тя не искаше и да чуе. Ядоса се. Мислеше, че ревнувам, но аз само се опитах да я предпазя.
Робърт извади снимка от папката, която носеше. Бяха я взели от галерията „Даниъл Росдейл“. Показваше високия, тъмнокос непознат, който, беше разменил телефонния си номер с Лора. Стоеше до нея и гледаше право в обектива. Хънтър сложи фотоса на бюрото пред Патрик.
— За този човек ли говориш?
Барлет се приближи и свъси вежди.
— Да, това е той.
— И не си го виждал преди?
— До онази вечер, не.
Телефонът на Робърт иззвъня в джоба му.
— Детектив Хънтър — отговори той и се заслуша. Очите му блестяха, когато се обърна към партньора си. — Шегуваш се.
34.
— Къде по-точно отиваме? — попита Карлос, докато изкарваше колата от мястото за паркиране.
— Норуок — отвърна Хънтър и въведе в джипиеса адреса, който му бяха съобщили по телефона.
Единият от полицаите, които бяха помолили да посетят художествените галерии и да покажат снимката на мъжа, с когото Лора Мичъл бе разменила телефонния си номер на закриването на изложбата й, се беше натъкнал на златна мина. Собственикът на елитна галерия в Манхатън Бийч беше познал човека на снимката, който преди девет месеца беше купил картина на Лора Мичъл по време на една от изложбите й.
Повечето художествени галерии искаха клиентите им да позволят закупената творба да остане в изложбата до края й. Галерията в Манхатън Бийч винаги настояваше да запише имената и телефонните номера на клиентите си.
Мъжът се казваше Джеймс Смит.
Норуок е квартал предимно на средната класа и се намира на двайсет и седем километра югоизточно от центъра на Лос Анджелис. Хънтър и Гарсия стигнаха за петдесет и пет минути от Южна Фигероа Стрийт до адреса в по-бедната част на Норуок.
Сградата беше стара, от сив бетон и грозна. Шестетажният жилищен блок имаше мръсни прозорци, чиито рамки отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Карлос спря на отсрещната страна на улицата. Петима млади мъже, които играеха баскетбол на няколко метра от входа, преустановиха заниманието си и впериха очи в двамата детективи.
— Que passa five-0?1 — извика най-високият и якият, докато Хънтър и Гарсия пресичаха улицата. Беше съблякъл ризата си и гърбът му лъщеше от пот. По-голямата част от торса, раменете и вратът му бяха с татуировки. Робърт разпозна някои като затворнически. — Que quieres aqui, puercos?2 — Той пусна топката и предизвикателно скръсти ръце. Другите четирима се скупчиха зад него като отбранителна формация.
— No somos policias3 — отвърна Хънтър и показа абонаментната си карта от залата за фитнес. Знаеше, че мъжете са твърде далеч и няма да я видят добре.
— Аз съм от „Адресна регистрация“ в Лос Анджелис, а той е от „Пенсии и осигуровки“. — Кимна към партньора си.
Младите мъже зарязаха нахаканото държане.
— Леле, трябва да тръгвам — каза един с очила и погледна часовника си. — След час имам събеседване за работа.
— Да, аз също — добави друг, мършав и с обръсната глава.