Всички застанаха мълчаливо на входа на залата за аутопсии и огледаха разрухата. Масите, подносите, шкафовете и количките в отсрещния край бяха огънати, преобърнати и обсипани с отломки и частици от кожа и плът. Части от тавана и задната стена бяха нащърбени и облени с кръв.
— Кога е станало? — попита Гарсия.
— Преди час и петнайсет минути. Аз бях на съвещание във втората сграда. Чу се приглушен гръм и противопожарните аларми пощуряха.
Онова, което безпокоеше Хънтър, бяха количеството на измитата кръв и броят на черните непромокаеми мушами, разпръснати из залата, покриващи трупове или части от тела. Хладилните камери се намираха в стената срещу мястото, където беше станала експлозията, и не изглеждаха засегнати.
— Колко трупа са били извадени от камерите, докторе? — предпазливо попита той.
Доктор Хоув разбра, че Робърт вече се е досетил, вдигна дясната си ръка и показа един пръст.
Хънтър изпусна затаения си дъх.
— Извършвали са аутопсия. — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос и той почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки. — Доктор Уинстън?
— Мамка му! — Карл ос прокара пръсти по лицето си. — Не може да е истина!
Доктор Хоув отмести поглед встрани, но не толкова бързо, че да скрие сълзите, които напираха в очите й.
Хънтър задържа погледа си на нея още няколко секунди и после отново се втренчи в останките от залата. Гърлото му пресъхна и сърцето му се обви в задушаваща тъга. Познаваше доктор Джонатан Уинстън от петнайсет години. Уинстън беше главният съдебен лекар на Лос Анджелис, откакто Робърт се помнеше. Патоанатомът беше работохолик и гениален в работата си. Винаги се опитваше да даде всичко от себе си, за да извърши повечето аутопсии на жертви на убийства, чиято смърт се смяташе за необикновена. Но най-много от всичко за Хънтър доктор Уинстън беше като баща. Най-добрият му приятел. Човек, на когото беше разчитал безброй пъти. Робърт го уважаваше и му се възхищаваше като на малцина други. Щеше да му липсва.
— Присъствали са двама души. — Гласът на доктор Хоув потрепери. — Доктор Уинстън и Шон Ханай, двайсет и една годишен асистент по съдебна медицина.
Хънтър затвори очи. Нямаше какво да каже.
— Обадих се веднага щом разбрах — добави тя.
Лицето на Гарсия изразяваше стъписване. Той беше виждал множество трупове през кариерата си, някои жестоко обезобразени от садистичен убиец, но не познаваше лично никоя от жертвите. И макар че се запозна с доктор Уинстън само преди три години, двамата бързо се сприятелиха.
— Ами младежът? — попита Робърт и Карлос за пръв път чу гласът на партньора му да трепери.
Доктор Хоув поклати глава.
— Съжалявам. Шон Ханай завършваше трети курс патоанатомия в Калифорнийския университет. Амбицията му беше да стане учен по съдебна медицина. Аз одобрих стажа му само преди шест месеца. — В очите й заблестяха сълзи. — Той не трябваше да бъде в тази зала. Асистираше. — Тя млъкна и внимателно обмисли следващите си думи: — Помолих го да ме замести. Аз трябваше да асистирам на Джонатан.
Хънтър забеляза, че ръцете й треперят.
— Смъртта на жертвата беше настъпила при особени обстоятелства — продължи тя. — Джонатан винаги ме викаше да асистирам в такива случаи. Щях да го направя и сега, но ме задържаха на съвещанието и помолих Шон да ме замести. Исках да му направя услуга.
— Очите й се изпълниха с ужас. — Не той трябваше да умре тук днес, а аз.
5.
Робърт разбра какви мисли се въртят в главата на доктор Каролин Хоув. Инстинктът й за самосъхранение се беше задействал непосредствено след експлозията и тя бе изпитала облекчение. Беше извадила късмет, но сега надделяваха разумът и чувството за вина и съвестта й я наказваше по възможно най-неприятния начин. „Ако съвещанието не беше продължило толкова дълго, Шон Ханай щеше да бъде жив.“
— Не си виновна, докторе — опита се да я успокои Хънтър, макар да знаеше, че думите му няма да окажат голямо въздействие. Преди да предприемат каквото и да било, трябваше да разберат какво се е случило в залата за аутопсии.