Всичките закимаха, замърмориха на испански и се разпръснаха, като извадиха мобилните си телефони.
Карлос не можа да скрие усмивката си.
Входното фоайе се нуждаеше от внимание като останалата част на сградата. Мръсни стени, влажни петна на тавана и застояла миризма на цигари поздравиха двамата детективи, докато минаваха през металните врати с решетки на прозорците.
— На кой етаж? — попита Гарсия.
— Четвъртия.
Карлос посегна към бутона на асансьора.
— Шегуваш ли се? — ухили се Робърт. — Забеляза ли в какво състояние е сградата? Рисковано е дори да влезеш в нея. — Той посочи стълбите. — Оттук е по-безопасно.
Те се отправиха нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж.
Коридорът на четвъртия етаж беше дълъг, тесен, лошо осветен и миришеше на пържен лук и урина. Хънтър и Гарсия минаха покрай открехната врата, през която се чуваше бебешки плач. Телевизорът в хола беше включен и предаваше някаква съдебна програма.
— Не е точно място, където очакваш да живее един почитател на изобразителното изкуство — подхвърли Карлос.
Апартамент 418 беше две врати преди края на коридора. Робърт почука и изчака петнайсет секунди.
Никой не отвори.
Той потропа отново и допря ухо до вратата. Десетина секунди по-късно чу, че някой се приближава отвътре. Вратата се отключи със силно дрънчене и после се отвори малко, колкото дължината на веригата. Видяха се само две очи, които гледаха от разстояние трийсетина сантиметра от вратата. Отвътре се разнасяше приятно ухание на жасмин.
— Господин Смит? — попита Хънтър. — Джеймс Смит?
Мълчание.
Робърт незабелязано пъхна носа на ботуша си между долната част на вратата и рамката и показа значката си.
— Може ли да ви зададем няколко въпроса?
Последваха още две секунди мълчание и после изведнъж, в отчаяна реакция, вратата беше бутната напред, но кракът на Хънтър не й позволи да се затвори.
— Джеймс? Какво правиш, по дяволите? — извика Робърт.
Натискът върху вратата намаля, когато Смит я пусна. В апартамента се чуха забързани стъпки, които се отдалечаваха от двамата детективи. Хънтър погледна озадачено партньора си. И двамата едновременно осъзнаха какво става.
— Аварийните стълби…
35.
Робърт посочи отсрещния край на коридора.
— Задната уличка… Отивай… Бързо.
Гарсия се обърна и побягна по коридора, пуфтейки като локомотив. Хънтър бутна вратата на апартамента, но не можа да я отвори. Веригата я задържа. Той я блъсна силно с рамо. Веригата се откачи от рамката и във въздуха се разхвърчаха трески. Робърт видя и чу, че вратата в дъното на коридора на апартамента се тресна. Втурна се към нея, но не стигна навреме. На крачка от нея той чу превъртане на ключ. Машинално натисна дръжката, но беше заключено.
— Престани, Смит… — Хънтър заби рамо във вратата, която обаче не помръдна. Опита отново, този път по-силно. Вратата беше непоклатима като скала. Той се дръпна две крачки назад и ритна дръжката. Вратата леко изтрака, но това беше всичко. Робърт разбра, че е безсмислено да продължава. Вратата вероятно имаше заключваща система от другата страна. Хънтър можеше да стреля в пантите, но това би било излишно и твърде трудно за обяснение в доклад. — Хайде, Смит, отвори.
Джеймс сигурно вече беше стигнал до половината на аварийните стълби.
— Мамка му!
Робърт се върна по коридора и се приближи до следващата стая вдясно, от същата страна на помещението, в което Смит се беше заключил. Вратата беше затворена, но не и заключена. Той я отвори и влезе вътре. Стаята тънеше в мрак. Хънтър не потърси електрически ключ за осветлението, защото нямаше време, и хукна към прозореца в отсрещната стена, като едва не се спъна в нещо на пода. Прозорецът гледаше към уличката зад сградата. Нямаше завеси, но стъклото беше напръскано с черна боя. Старомоден прозорец с две стъкла. На рамката на долното имаше дупки за пръсти. Нямаше ключалки, само едно въртящо се резе. Робърт го отвъртя и бутна нагоре долното стъкло. Беше се заклещило.
— По дяволите.
Той пъхна пръсти в процепите и разтърси прозореца толкова силно, че рамката изтрака. После опита пак. Стъклото се плъзна няколко сантиметра, достатъчно за да провре ръце под рамката. Хвана го много по-здраво и бутна. Стъклото изскърца и се плъзна догоре. Хънтър се наведе и погледна навън. Смит тичаше по последните стъпала на металната аварийна стълба.
— Да ти го начукам.