Двамата криминалисти обработваха апартамента му от три и половина часа. Щеше да им трябва потвърждение от лабораторията, но съдейки по онова, което вече бяха видели, всички намерени отпечатъци, изглежда, бяха само на един човек — Джеймс Смит.
Ключовите места в спалнята и двете бани на Смит бяха напръскани с луминол, но не беше открита кръв. Провериха с ултравиолетова лампа чаршафите и завивките на леглото и тапицерията на канапето и килима в хола, но не намериха следи и от семенна течност.
Робърт и Карлос не им се пречкаха и стояха в стаята с колажите. Там имаше достатъчно работа за цял взвод за една седмица. Хънтър не се притесни, че трябва да преровят всичко. Цялата информация на тези страници, изглежда, беше свързана с Лора Мичъл, а не с Джеймс Смит. Той търсеше личен дневник, журнал или тетрадка, нещо, което да им подскаже къде е отишъл Смит и що за човек е.
Не откриха нищо — никакви документи, паспорт или шофьорска книжка. Нямаше дори сметки за електричество, вода и парно.
— Намерихте ли някаква улика, момчета? — попита Хънтър след известно време.
— Предполагам, че търсите маниак по чистенето — отвърна единият криминалист, наведе се, прокара пръст по перваза на дюшемето и показа резултата на Робърт. — Няма прах, нищо. Жена ми доста държи домът ни да е чист, но дори тя не бърше перваза на дюшемето всеки път, когато чисти. Единственото място с прах е шантавата стая, в която сте вие. В кухнята има бюфет, претъпкан с препарати за почистване. Белината е достатъчна да напълниш джакузи. Тоя тип или е маниак по чистенето, или ни е очаквал.
Разговорите със съседите също не предоставиха полезна информация. Повечето обитатели на сградата казаха, че не са виждали човека, който живее в апартамент 418. Онези, които го бяха виждали, не бяха разговаряли с него. Съседът до Смит, дребен, крехък мъж на шейсет и няколко години с очила, дебели като бронирано стъкло, каза, че той винаги го поздравявал, когато се срещнели в коридора. Бил много учтив. Понякога излизал облечен в костюм. Никой друг в сградата не носел костюм. Освен това добави, че стените на блока не били много дебели и често чувал Смит да чисти, да използва прахосмукачка, да търка и да ходи напред-назад.
Криминалистите взеха обувки и бельо от гардероба на Смит и ножче за бръснене, гребен, четка за зъби и дезодорант от банята му. Не искаха да рискуват, когато ставаше въпрос за анализ на ДНК.
Нощта беше помрачила небето, когато се обадиха на Хънтър от оперативния отдел.
— Детектив Хънтър? Пам от оперативния отдел.
— Какво имаш за мен, Пам?
— Следващия път, когато решиш да издирваш някого, моля те, избери човек с по-необичайно име. Джеймс е най-често срещаното малко име в Съединените щати, а Смит — най-често срещаната фамилия. Събери ги заедно и ще получиш приблизително три и половина милиона мъже в САЩ на име Джеймс Смит.
— Страхотно.
— Само в района на Лос Анджелис има петстотин, но интересното е, че никой от тях не е регистриран на адреса в Норуок, който ти ми даде.
39.
Клепачите й потрепнаха, но тя не можа да ги отвори. Съзнанието й се възвръщаше като вълни, които се разбиват на брега, но всеки път, щом се доближеше до проясняване, невидимо подмолно течение я издърпваше обратно в мрака.
Единственото, за което в момента беше сигурна, бе миризмата — смесица от нафталин и силен дезинфектант. Противната смрад сякаш беше проникнала в носа, изгаряйки всичко по пътя си. Имаше чувството, че червата й са като гърчещи се змии, които се опитват да изпълзят от тялото й.
Очите й отново потрепнаха, този път малко по-дълго, и с огромно усилие тя успя да ги отвори. Светлината беше мъждива и слаба, но въпреки това прониза ретините й като мълния. Тя постепенно започна да се ориентира. Лежеше по гръб на някаква твърда и неудобна повърхност, в горещо и влажно място. По тавана във всички посоки се простираха стари, ръждясали метални тръби, които изчезваха, щом стигнеха до плесенясалите стени от бетонни блокчета.
Тя се опита да надигне глава, но движението предизвика гадене.
Вцепенението, което контролираше тялото й, взе да намалява и да се заменя с мъчителна болка. Изпитваше усещането, че няколко клещи разкъсват устните й. Челюстта я болеше, сякаш беше счупена. Помъчи се да отвори уста, но едва не изпадна в безсъзнание отново от болка. По лицето й започнаха да се стичат сълзи, докато подтикваше мозъка си да работи и да й каже какво да направи. Опита се да помръдне ръце и се учуди, че не почувства болка. Още по-изненадващото беше, че не са завързани.