Детективът отлично съзнаваше, че Лос Анджелис е градът, където, ако имаш пари, получаваш всичко, без да ти задават въпроси.
— Господин Смит споменавал ли е как си изкарва прехраната?
Ричардс отново поклати глава.
Снимката на Джеймс Смит незабавно беше дадена на пресата. Не беше идеална и най-малко трийсет процента от лицето му бяха закрити, но това беше най-доброто, с което разполагаха. Ако извадеха малко късмет, някой можеше да знае кой е Джон Смит. Откриха специална телефонна линия за обаждания, свързани с него. Засега имаха планина от задънени улици и хора, които твърдяха, че се казват Джеймс Смит, и предизвикваха полицаите да отидат да ги хванат.
Намериха и картината, която Смит беше купил преди девет месеца, и няколко видеодиска в апартамента му. Всичките съдържаха домашни видеоклипове. Всичките на Лора Мичъл. И очевидно всичките заснети от Смит. Безброй часове кадри на Лора на изложби, вечери, да отива или да излиза от ателието си, да влиза във фитнес залата, да разглежда търговски центрове и така нататък. Нямаше лента с часа, но съдейки по различните й прически и леките промени в теглото й, записите бяха направени в продължение на години. Можеше да се смятат за наблюдение в подготовка за отвличане или маниакално дебнене. Хънтър не искаше да стига до прибързани заключения, докато не разполагаше с повече доказателства.
— Добре — рече капитан Блейк и остави на бюрото си доклада от десет страници, който четеше. — Озадачава ме това, че ако Джеймс Смит е убиецът и явно е събирал информация за Лора Мичъл от няколко години, защо е решил да действа чак сега?
— Това не е нещо необичайно, капитане. — Робърт се приближи до прозореца в кабинета на Блейк. — Малцина имат психическите сили да станат убийци за един ден. Повечето серийни убийци или хора, които показват склонност да станат такива, фантазират за действията си месеци, години, понякога дори десетилетия. Мнозинството се задоволяват само с фантазиите. Други стигат до подготовката, проучването, дебненето, наблюдението, събирането на информация и може би дори до похищението на жертвата, но в последната минута се сдържат. Може би през всичките тези години Джеймс Смит е събирал смелост да осъществи фантазията си.
— А ние знаем, че убиецът няма нищо против да чака — добави Гарсия.
Телефонът на бюрото на Блейк иззвъня. Тя отговори на третото позвъняване.
— Какво? — Докато слушаше, Барбара стрелна очи към Хънтър. — По дяволите! Отцепете района и дръжте всички далеч от сградата, чувате ли? Абсолютно всички. Идваме.
41.
Изоставената детска градина се намираше в Гласъл Парк, Североизточен Лос Анджелис. От някога оживената едноетажна сграда бяха останали само напукани стени, счупени прозорци, хлътнал под, паяжини и разпаднали се рамки на врати. Вместо с герои от анимационни филми стените бяха изрисувани с графити на банди. На паркинга отпред бяха спрели няколко полицейски коли и микробус на криминалистите. Репортерите, фотографите и непрекъснато нарастващата тълпа зяпачи бяха задържани на двайсет и пет метра разстояние от жълта лента за местопрестъпление и много полицаи.
Хънтър, Гарсия и капитан Блейк слязоха от колата, заобиколиха тълпата, бързо се провряха под лентата и се приближиха до двамата полицаи, които стояха до главния вход на детската градина.
— Съжалявам, но имаме заповед от високо ниво да не пускам никого вътре засега — каза по-старшият, след като видя значките на детективите.
— Аз издадох заповедта — заяви капитан Блейк и показа служебните си документи.
Двете ченгета веднага застанаха мирно.
— Капитане! — извика от тълпата нисък и пълен репортер с дебели стъкла на очилата и неумело прикрито плешиво теме. — Какво става? Коя е жертвата? Защо сте тук? Ще дадете ли на хората от Лос Анджелис малко информация?
Въпросите му възпламениха яростна атака от неистови крясъци от всички.
Всички криминални репортери в Лос Анджелис знаеха, че капитаните от полицията обикновено не посещават местопрестъпленията, независимо от кой отдел или бюро са. Когато го правеха, винаги имаше причина. И новината не беше добра. А когато се появеше шефът на отдел „Обири и убийства“, нещо определено не беше наред.
Барбара Блейк пренебрегна въпросите и отново насочи вниманието си към полицая:
— Вие ли дойдохте първи на местопрестъплението?
Той кимна, но отбягна погледа й.
— Хайде, капитане, кажете ни нещо. Защо сте дошли? Какво се е случило? — настоя плешивият репортер.