Блейк пак не реагира.
— Кой друг, освен криминалистите е видял трупа?
— Само аз и партньорът ми Гутиерес, госпожо. — Ченгето наклони глава по посока на сградата зад него.
— Той е вътре. Пази входа на мазето.
— И никой друг?
— Не, госпожо. Диспечерът ни се обади да дойдем тук и да проверим обаждане на телефон 911. Някой твърдял, че открил труп. Свързахме се с отдел „Убийства“ и криминалистите веднага щом влязохме в онази стая. Почти веднага получихме заповед да излезем и да не пускаме никого. Само на криминалистите позволихме да влязат там.
— Трупът в мазето ли е? — попита Хънтър.
— Да. В края на коридора завийте наляво и ще стигнете до старата кухня. В дъното ще видите няколко стъпала, които ще ви заведат в склада долу. Трупът е там. — Следващите му думи прозвучаха не по-силно от шепот: — Какво, за Бога…
Няколко минути по-късно Робърт, Карлос и капитан Блейк намериха полицай Гутиерес в дъното на старата кухня. Пазеше стъпалата към склада, както беше казал партньорът му. Младоликото му лице не можеше да скрие шока от онова, което беше видял в стаята.
Бетонното стълбище, спускащо се към мазето, беше изтъркано, тясно и стръмно и осветено само от една електрическа крушка, окачена на просмукания с влага таван на площадката горе. Миризмата на дезинфектант се засилваше с всяка крачка. През ръждясалата метална врата в края проникваше ярката светлина на прожекторите на криминалистите. Докато се приближаваха, Хънтър почувства приток на кръв, който затопля кожата му, сякаш току-що беше излязъл под палещите лъчи на слънцето. Той отвори вратата и отначало видя само кръв.
42.
Доктор Хоув стоеше до отсрещната стена и разговаряше с водещия криминалист Майк Бриндъл. И двамата бяха облекли бели гащеризони от тайвек. В средата на голямата стая имаше маса от неръждаема стомана. Бетонният под беше облян в лепкава, сгъстена кръв. Не беше разплискана или разпръскана. Имаше гъсти, всяващи ужас локви. Няколко малки и изящни кървави отпечатъка от ръце очертаваха къса траектория от масата до призрачно бялото, голо тяло на чернокоса жена, която лежеше по гръб на няколко крачки от вратата. Ръцете й бяха внимателно поставени от двете й страни, а краката й бяха разкрачени.
— Господи! — промърмори капитан Блейк и сложи ръка на устата си, защото усети, че й се гади.
Устните на мъртвата жена бяха зашити, а торсът и краката й бяха изцапани със засъхнала кръв. В долната част на тялото й ясно се виждаха черни, бодливи като тръни шевове.
Доктор Хоув се приближи до тях и Робърт я погледна въпросително.
Тя кимна.
— Съдейки по онова, което виждаме в стаята, бих казала, че убиецът е същият — промълви.
Хънтър и Гарсия направиха всичко възможно да не стъпят в локвите кръв и отидоха до трупа на пода. Капитан Блейк остана до вратата. Робърт приклекна и огледа убитата жена, без да я докосва. Карлос направи същото, но очите му непрекъснато се стрелкаха към някога привлекателното й лице, сякаш нещо го безпокоеше. След няколко секунди той се намръщи и погледна партньора си.
— Божичко, тя е абсолютно копие на Лора Мичъл — възкликна. — Все едно са сестри.
Хънтър кимна. Беше забелязал необичайната прилика още от вратата.
Барбара Блейк сбърчи нос, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Много добре знаеше какво означава това.
— В това положение ли намерихте трупа? — обърна се Робърт към патоанатома.
— Не — отвърна Майк Бриндъл и пристъпи към него. — Снимахме всичко и после преобърнахме жената. Тялото лежеше по лице. Дясната буза беше допряна до пода и беше обърната наляво към стената. Лявата ръка беше протегната, сякаш бе посегнала към нещо. Позата създаваше убеждението, че жертвата вероятно е пълзяла към вратата, но не са й достигнали сили да стигне дотам.
Очите на Хънтър отново обходиха стаята.
— Отпечатъците?
— Нейните са — потвърди Бриндъл. — Още не сме установили на кого са няколкото окървавени следи от маратонки, които си видял на пода навън и на стъпалата, водещи нагоре. Но съдейки по размазването им, бих казал, че са на уплашения тийнейджър, който е избягал навън и се е обадил анонимно на телефон 911, без да оставя име и адрес. — Той млъкна и отправи поглед към мъртвата жена на пода. — Следсмъртното вкочаняване е настъпило неотдавна, но горещината и влажността в помещението може да са го забавили до пет часа или малко повече.
— Тогава жената определено е умряла днес? — попита капитанът.