С помощта на интернет и музикалните видеоклипове първият албум на „Прах“ стана световна сензация. Вторият току-що беше миксиран и щеше да излезе след месец. Скоро щеше да започне изтощително турне. За подгряване преди турнето музикантите предприеха осем тайни концерта в малки заведения в Калифорния. Първият беше тази вечер във „Фортуна“. Марк и групата бяха заминали сутринта.
Джесика кръстоса крака и погледна часовника си — един и осемнайсет минути. Беше заспала в неудобна поза и вратът й се беше схванал. Тя дълго седя на дивана. Тъгуваше и се страхуваше от самотата в леглото. Но ако прекараше нощта в хола, Марк щеше да й липсва още повече. Изпи още една глътка вино, угаси ароматизираната свещ и тръгна към спалнята.
Страдаше от безсъние и понякога дълго се въртеше и се мяташе в леглото, преди да заспи. Тази нощ обаче започна да се унася почти веднага.
Трак, трак.
Тя примига няколко пъти и отвори очи. Наистина ли чу нещо или въображението й въртеше номера? Завесите в спалнята не бяха дръпнати и пълната луна осветяваше стаята. Джесика огледа стаята, но не видя нищо. Легна неподвижно и се заслуша внимателно, но звукът не се повтори. Минута по-късно тя отново задряма.
Трак, трак.
Този път очите й се отвориха веднага. Вече нямаше съмнение, че чу нещо. И звукът се разнесе от апартамента. Джесика седна в леглото, присви очи и плъзна пръсти към нощното шкафче. Дали не беше затворила някое кранче? Но тогава защо звукът не беше постоянен?
Трак-трак.
Тя затаи дъх и пулсът й се учести. Звукът се чу отново някъде пред вратата на спалнята. Сякаш токче на обувка леко потракваше върху дървения под на коридора.
— Марк? — извика тя и мигновено се почувства глупаво. Той щеше да се върне чак след няколко седмици.
Джесика се поколеба и се зачуди какво да направи. Да остане в леглото и да се тревожи цяла нощ? Вероятно не беше нищо особено, но трябваше да провери. Тя бавно се измъкна от леглото. Беше облечена само с къси панталони и тънка риза без ръкави.
Джесика излезе от стаята и щракна електрическия ключ за осветлението в коридора, но лампите не светнаха. Тя изчака малко, но не чу нищо. Взе старата бейзболна бухалка на Марк от килера и предпазливо тръгна. Тялото й потръпна, докато босите й крака докосваха студените плочки на пода в банята. Всички кранчета бяха затегнати. Никое не капеше. Тя се върна и надникна в хола, кухнята, стаята за свирене на Марк и кабинета й за упражнения. В апартамента цареше абсолютна тишина, с изключение на тиктакането на часовника в кухнята. Джесика провери прозорците и вратите. Всичките бяха заключени.
Тя поклати глава и се усмихна, когато погледът й се спря на бейзболната бухалка в ръцете й.
— Не ме бива в бейзбола, но за всеки случай ще те задържа до леглото си.
Джесика се върна в спалнята, огледа я още веднъж, подпря бейзболната бухалка на нощното шкафче и отново легна. Угаси лампата и се сгуши между завивките. Затвори очи и в същия миг кожата й настръхна. В нея внезапно се съживи някакъв дълбоко скрит инстинкт. Някакъв сензор за опасност. И единственото, което усети, беше, че не е сама в стаята. Там имаше още някой. И тогава го чу — не потракване, идващо отвън, а дрезгав шепнещ глас, разнасящ се от единственото място, където не беше проверила.
— Забрави да погледнеш под леглото.
58.
Хънтър прекара нощта пред компютъра, опитвайки се да разбере коя всъщност е Уитни Майърс.
Сутринта след чаша силно кафе той отново отиде в Кълвър Сити в ателието на Кели Дженсън. Примигващата червена светлинка, която беше видял снощи от прозореца, беше безжична камера за наблюдение, скрита нависоко в ниша в стената и насочена към малкия паркинг. В ателието на Кели нямаше компютри, затова камерата не беше нейна.
В шест часа в съседство с паркинга беше отворен само универсалният магазин на господин Уонг. Робърт извади късмет. Безжичната камера принадлежеше на стария, подобен на птица китаец.
Сбръчканото лице и наблюдателните очи на господин Уонг загатваха за дългия му живот и за огромните знания, които беше натрупал през годините. Той обясни на Хънтър, че е помолил сина си Фанг Ли да монтира камерата, след като старият му пикап „Форд“ бил разбит няколко пъти.
Робърт го попита колко време пази записите.
— Една година — отвърна господин Уонг с широка усмивка, която, изглежда, никога не слизаше от лицето му.
— Имате записи от една година? — изненада се детективът.