Хънтър кимна.
— Това е проекция.
— Но чакай малко. — Гарсия поклати глава. — Той все пак ги убива… много жестоко. Това не противоречи ли на теорията?
— Не, подкрепя я. Колкото по-силни са рационализацията и проекцията, толкова по-лесно се разочарова убиецът. Жертвите може и да приличат на жената, която той иска да бъдат, но не се държат, не говорят и не правят нищо по същия начин. Колкото и да го иска, те никога няма да бъдат такива, каквито той желае.
Карлос се замисли.
— И щом го осъзнае, защо да ги държи повече?
— Именно. Но пак не може да се насили да ги убие. Затова те още са живи, когато той ги оставя, и дори не е там, когато умират. Не може да понесе смъртта им. И затова е създал самоактивиращия се спусъчен механизъм.
— За да не бъде до тях.
— Точно така.
Гарсия се замисли.
— Тогава истинската му любов е умряла.
— По всяка вероятност — рече Хънтър. — И може би затова е превъртял. Съзнанието му не иска да се раздели с нея.
Карлос изду бузи и после бавно изпусна дъха си.
— Мислиш, че е умряла по същия начин като жертвите му, и зашита? И дали той я е убил?
Робърт се втренчи през стъклото в безоблачното синьо небе. Искаше му се и мислите му да са толкова ясни.
— Има само един начин да разберем.
Извади телефона си.
64.
Лосанджелиският филиал на телевизия „Изкуство и развлечения“ се намираше в Сенчъри Сити и заемаше петнайсет кабинета на деветия етаж на втората сграда от прочутите кули-близнаци на Сенчъри Плаза. Сградите неслучайно приличаха на кулите близнаци, разрушени през 2001 година по време на терористичната атака срещу Световния търговски център в Манхатън. Те бяха проектирани от същия архитект.
Червенокосата жена на рецепцията във фоайето на телевизия „Изкуство и развлечения“ можеше да бъде описана не само като хубава, а като поразително красива.
Тя се усмихна учтиво, когато детективите се приближиха, и после вдигна показалец, за да им направи знак да почакат малко.
Няколко секунди по-късно жената докосна слушалката в ухото си и примигващата синя светлина угасна.
— С какво мога да ви бъда полезна, господа? — Погледът й се стрелна между двамата детективи и се спря на Робърт. Усмивката й придоби повече блясък. Той обясни, че иска да разговарят с някого за стар документален филм, заснет от телевизията им. Секретарката погледна значките им и държането й се промени. След кратко обаждане по вътрешния телефон и две минути по-късно те бяха поканени в кабинет в дъното на дълъг коридор. На табелката на вратата пишеше: Брайън Коулман — директор на продукция.
Мъжът, който седеше зад бюрото, се усмихна, когато Хънтър и Гарсия застанаха на прага. Беше сложил в ухото си слушалката на телефона си. Синята светлинка примигваше. Той им направи знак да влязат, стана и заобиколи бюрото. Беше най-малко пет сантиметра по-висок от Робърт, с късо подстригана черна коса и пронизващи близко разположени кафяви очи зад очила с рогови рамки.
Хънтър затвори вратата и зачака. Двете кресла пред бюрото на Коулман бяха отрупани с кашони. Детективите останаха прави.
— Трябва да ги изпратим днес… — каза Коулман по телефона и кимна на Хънтър и Гарсия. Слуша само половин секунда и после прекъсна онзи, с когото говореше: — Виж, ако не ги изпратим днес, сметката ни ще бъде прехвърлена на друга компания, разбираш ли? — Той пак замълча за миг. — Да, днес следобед е чудесно, преди три часа е още по-добре… Ще чакам. — Продуцентът извади слушалката от дясното си ухо и я хвърли на бюрото. — Извинете за бъркотията. — Той се ръкува с двамата детективи и махна кашоните от креслата. — Разширяваме се. Трябваше да се местим, но преди няколко месеца компанията от другата страна на коридора фалира. — Коулман безразлично повдигна рамене. — Рецесия, нали знаете? Затова решихме да вземем техните офиси. По-лесно е, макар че пак има напрежение. — Посочи телефона на бюрото си. — Фирмите доставчици са мазни дребнави копелета. Ако им позволиш, ще те смачкат.
Робърт и Карлос кимнаха учтиво.
— Е? — Коулман плесна с ръце. — Какво мога да направя за вас?
— Търсим документален филм за художници от Западния бряг, направен от вашата телевизия — отвърна Хънтър и седна.