— Знаете ли заглавието му?
Робърт провери в тефтерчето си.
— Да, казва се „Красотата на платната; изгряващите млади таланти от Западния бряг“.
Коулман наклони глава назад.
— „Красотата на платната“? — изненадано се усмихна той. — Брей. Това беше преди три-четири години.
— Три — уточни Хънтър.
— Участвах в екипа на продукцията, филм с много нисък бюджет. — Коулман свали очилата си и започна да ги бърше с парче плат. — Беше случайност. Рекламен трик. Сигурни ли сте, че искате точно този филм?
Робърт сложи лакът на облегалката на креслото и подпря брадичка.
— Защо да е бил случайност?
— Единствената причина да го заснема беше нашият регионален директор тогава — обясни Коулман. — Дъщеря му беше художничка и безуспешно се опитваше да пробие. Затова изведнъж в началото на графика ни се появи сценарий за нов документален филм. Знаете процедурата — включваш няколко наистина талантливи изгряващи художници, наблягаш на дъщерята и се надяваш на най-доброто.
— Успяхте ли?
Продуцентът кимна колебливо.
— Мисля, че свърши работа. Тя беше забелязана и доколкото знам, се представя добре с изкуството си. Регионалният директор напусна преди две години, затова всъщност не знам какво е положението.
— Как се казва дъщерята на регионалния директор? — попита Гарсия.
— Ами… — Коулман започна да си играе с химикалката си. — Мартина — спомни си той. — Мартина Грийн. Може ли да попитам защо се интересувате от този документален филм?
— Искаме да го гледаме и да видим кои художници са участвали в него — отговори Хънтър. — Индивидуално ли ги снимахте? Имам предвид на различни места в различни дни.
Коулман се подсмихна.
— Не. Както казах, филмът беше с много нисък бюджет. Дори нашият директор не би оправдал похарчването на прилична сума за него. Снимахме всичко за един ден. Събрахме художниците следобед в… — Той се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни.
— В музея „Мока“ на Саут Гранд Авеню.
— Всичките ли бяха жени?
Продуцентът се намръщи.
— В този документален филм, да.
— Знаете ли дали е бил излъчен втори път? Може би наскоро?
— Мога да проверя, но мисля, че не е. Както споменах, не беше много добър. — Той придвижи стола си до компютъра и написа нещо на клавиатурата.
Резултатът се появи след няколко секунди и Коулман обърна монитора към двамата детективи.
— Не. Излъчен е само веднъж, две седмици след като е бил заснет, и това е.
— Имате ли скорошни документални филми или интервюта в същия дух като него? — попита Карлос. — За художнички от Лос Анджелис?
На лицето на Коулман се изписа интерес.
— Някоя конкретно?
— Много ще ви бъдем благодарни, ако ни покажете, каквото имате — уклончиво отговори Хънтър. Не искаше да разпалва повече любопитството на продуцента.
Ала вече беше късно. Репортерите бяха като вълците и не си меняха козината.
Коулман се размърда на стола си и после отново се обърна към компютъра.
— Колко скорошни имате предвид?
— От една-две години.
Този път търсенето продължи по-дълго.
— През последните две години сме направили три предавания за художници, но само за творци от Лос Анджелис и Калифорния.
Гарсия се намръщи.
— Това ли е всичко? Три предавания за две години?
— Малцина се интересуват от изобразителното изкуство или живота на съвременните художници — обясни Коулман и се облегна назад на стола си. — Живеем в капиталистически свят, където управляват парите и за нас зрителите означават пари… и рекламно време. Ако излъчим документален филм за хип-хопа, рапа или някой нов, нашумял певец, който стремглаво превзема класациите, броят на зрителите ни скача до небесата. Но ако предаваме нещо за художници или някое друго не толкова популярно изкуство, броят им спада до по-малко от една трета дори в най-гледаното време. Схващате ли?
— Може ли да получим копие на трите филма заедно с „Красотата на платната“? — попита Хънтър.
— Разбира се.
— Освен това ни трябва копие от работния дневник на „Красотата на платната“ и имената на всички, които са работили по филма — оператори, гримьори, продуценти, монтажисти.
— Няма проблем. Ще ви свържа с Том, нашия архивист. Той ще ви даде, каквото ви трябва.