Той мълчеше.
— Сега си детектив в знаменитата специална секция „Убийства“ и повечето ти колеги те наричат „зомбито-взвод“. — Тя се засмя. — Симпатичен прякор. Сам ли си го измисли?
Майърс продължи да бъбри, без да се притеснява от липсата му на реакция.
— Специалността ти са престъпления, извършени с изключително насилие, и си арестувал изумително много извършители. Учебникът ти е задължително четиво в Националния център за анализ на тежки престъпления във ФБР. Пропуснах ли нещо?
Хънтър не беше писал учебник, но единият от професорите му в университета беше толкова смаян от докторската му дисертация по престъпно поведение, че я изпрати на свой приятел в Академията на ФБР във Вирджиния и той я предаде на директора. Няколко седмици по-късно младият Робърт Хънтър беше поканен в Куонтико да изнесе лекция пред опитни офицери и инструктори. Еднодневната беседа прерасна в едноседмичен семинар и накрая директорът помоли Хънтър за разрешение да използва докторската му дисертация като материал за подготовка на всички оперативни агенти. И оттогава никой не завършваше Куонтико, без да я прочете.
— Прочела си историята на живота ми — най-сетне продума. — Сигурно си прекарал доста скучни минути.
— Напротив. Видя ми се много интересна. — Тя отново се усмихна. — Въпреки че има странна празнота, сякаш си изчезнал от лицето на земята за две години. Никъде няма нито дума информация за теб. А моят изследователски екип е най-добрият.
Хънтър не отговори.
— Искам да те питам защо, по дяволите, си станал ченге? С такава биография може да бъдеш във ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ — където поискаш.
— Вманиачила си се да ми търсиш нова работа?
Тя се усмихна.
Сервитьорката донесе платото със скаридите и щом се отдалечи, Робърт отмести очи от чашата си и насочи поглед към Майърс.
— Поръчах си портокалов сок.
— Знам — небрежно отговори тя, — но и без това щеше да си поръчаш уиски. Просто ти спестих време. Сигурно си гладен. Платото е огромно.
— Ако искаш, вземи си.
Уитни поклати глава.
— Не, благодаря. Хайде, яж.
Хънтър потопи голяма скарида в купичка с горещ сос и отхапа.
Майърс изчака няколко секунди.
— Ако си толкова добър, колкото пише в досието ти, тогава и ти си ме проучил и вече знаеш, че излъгах.
Робърт кимна.
— Няма бивше гадже.
Тя се втренчи в него.
— Но ти го знаеше още вчера, нали?
— Да.
— Щом си разбрал, че лъжа, защо не ме арестува?
— Нямаше смисъл. Ти си била ченге. Знаеш, че няма как да те принудим да ни кажеш кой е клиентът ти. Ако не искаш да ни съдействаш, само щяхме да си загубим времето. А времето е нещо, което нямам. Наречи го професионална благосклонност.
Майърс се усмихна.
— Глупости. Решил си сам да разбереш за кого работя. Но не е било лесно, нали?
Двамата се втренчиха един в друг.
— Причината да бъда в апартамента на Кели Дженсън снощи беше, че исках да проверя предчувствието си — най-после призна Уитни и отпи от уискито си.
— И какво беше предчувствието ти?
— Мисля, че изчезването на Кели и изчезването на жената, която търся, са свързани.
Хънтър остави вилицата си.
— В апартамента й обаче не намерих нищо, което да потвърди предчувствието ми. Тя не е била отвлечена оттам. Но в двата случая има други сходства, които е трудно да подмина.
— Какви други сходства?
— Колко са жертвите досега? И този път говоря сериозно. Ако искаш да знаеш онова, което аз знам, ще трябва да говориш пред мен.
Робърт се облегна назад и избърса устните си със салфетка.
— Кели Дженсън е втората жертва.
Майърс кимна и сложи на масата снимка на привлекателна брюнетка.
— Това ли е първата жертва? — попита тя и затаи дъх.
Хънтър погледна снимката. Съдейки по външността, жената можеше да е Лора или сестра на Кели. Той поклати глава.
— Не… Коя е тази?
Уитни изпусна дъха си.
— Не е в списъците на изчезналите хора. Баща й се опитал да я регистрира за изчезнала, но отделът я проверява в списък от шест точки. Тя отговаря само на едно условие, затова не били готови да започнат да я издирват веднага.
— Коя е тя?
Майърс се облегна назад.