— Не обичаш крадците на коли, а, детектив? — попита Камерън, без да откъсва поглед от екрана.
— Не.
Мъжът се наведе, бръкна под таблото и вдигна капака.
Гари се намръщи.
Човекът погледна към входа на паркинга. Никой не идваше. Без да се обръща на изток, той слезе, надвеси се над двигателя и протегна ръка към нещо в главния блок. Нямаше как да видят какво прави, но каквото и да беше, му отне само три секунди. Мъжът затвори капака и се върна до шофьорското място. Огледа се, отвори вратата и се шмугна на задната седалка.
— Странно — отбеляза Камерън. — Какво прави?
— Ще видиш.
Видеоплейърът показа следващия откъс, който Хънтър беше избрал. Гари погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и видя, че записът е прескочил напред трийсет и шест минути.
— Предполагам, че загадъчният мъж още е в колата.
— Не е мръднал — отговори Робърт.
Двамата продължиха да гледат. Този път се появи слаба брюнетка. Дойде от същата посока като мъжа. Беше Кели Дженсън. Косата й беше завързана на опашка. Носеше сини дънки, ниски обувки и избеляло кафяво кожено яке.
— Мамка му — измърмори Камерън, който вече се досети какво ще стане.
Жената се приближи до колата и бръкна в чантата си да потърси ключовете. Без да подозира, че вътре я чака някой, тя отвори вратата и седна зад волана. Мракът, положението на колата и ъгълът, под който беше поставена камерата на господин Уонг, им пречеха да виждат през стъклото. Увеличаването на образа също не помогна.
Камерън махна очилата от лицето си и потърка очи.
През следващите две минути не се случи нищо. Когато часовникът в долната част на екрана показа двайсет и три часа и единайсет минути, предната дясна врата на колата се отвори и мъжът слезе. Спря и бавно се огледа. Доволен, той заобиколи от другата страна, отвори шофьорската врата, извади ключовете от стартера и отвори багажника. Мъжът с лекота взе Кели на ръце, сякаш вдигна пазарска чанта. Тя беше в безсъзнание, макар лесно да се виждаше, че е жива.
Човекът внимателно я сложи в багажника после дълго стоя там и я гледа, сякаш й се възхищаваше.
Накрая отиде пред колата, отвори капака и пак зачовърка нещо в двигателя. След няколко минути седна зад волана и подкара.
— По дяволите! — възкликна Камерън и погледна Хънтър. Лицето на детектива беше по-бледо, отколкото преди няколко минути. — Какво искаш да направя?
— Гледах записа няколко пъти. Мъжът не се обърна към камерата нито веднъж, но се огледа няколко пъти.
Гари кимна.
— Да, забелязах.
— Питам се дали ако забавим откъса максимално и после го движим кадър по кадър, ще ни провърви да видим лицето му поне отчасти.
— Възможно е — отговори Камерън и погледна часовника си. — Веднага се залавям за работа. Ще прехвърля записа на моя компютър и след това ще го анализирам отново с помощта на професионален софтуер, но не би трябвало да ми отнеме повече от час, най-много два.
Робърт остави визитката си на бюрото.
— Обади ми се веднага щом получиш резултат.
Той тръгна към вратата, но Гари го спря.
— Детектив, има ли вероятност жената да е жива?
Робърт не каза нищо. Не беше необходимо.
70.
— Да му се не види! — възкликна Гарсия, докато гледаше копие на видеозаписа, който Хънтър беше оставил на Камерън в отдел „Информационни технологии“. Часовникът на екрана показваше, че Кели Дженсън е била отвлечена на двайсет и четвърти февруари. Те подозираха, че Лора Мичъл, първата жертва, е похитена между втори и пети март. — Отвлича първо Кели, но я убива след Лора — отбеляза Карлос.
Робърт кимна.
— Защо?
— Ако сме прави, че убиецът проектира върху жертвите си образа на жената, която иска те да бъдат, тогава е само въпрос на време те да направят или да кажат нещо, което ще премахне илюзиите му. Нещо, което ще го накара да осъзнае кои са в действителност.