Наближаваше полунощ и за пръв път от началото на пролетта небето беше облачно. От север се задаваха заплашителни дъждовни облаци и силни ветрове, носейки със себе си непогрешимата миризма на влажна трева и пръст. Хънтър седеше в хола си и четеше докладите за професионалния и личния живот на Лора, Кели и Катя, които му беше дал разследващият екип. Биографиите им бяха съвсем различни. Освен че си приличаха на външен вид и бяха артисти по професия, разследващият екип не беше открил други връзки между трите.
Лора произхождаше от преуспяло семейство. Баща й Рой Мичъл бе започнал живота си в беден квартал. Като малък беше избягал от родителите си, които го насилвали и малтретирали, и се беше хранил с остатъци от кофи за боклук в задни улички на хотели и ресторанти. Бил само на четиринайсет, когато започнал да продава изхвърлени книги втора употреба, които купувал от персонала на хотели. На осемнайсет отворил първата си книжарница и оттам бизнесът му процъфтял. Автобиографията му „Книги от задните улички“ била дванайсет седмици на върха на американската класация за документална литература и останала още трийсет и три в най-добрите двайсет и пет. На двайсет се оженил за младата адвокатка, която му помогнала да основе бизнеса си с книгите. Лора била по-малката от двете им деца.
От друга страна, Кели беше водила доста еднообразен живот. Родена в малко, набожно семейство в Монтана, тя била обречена да стане поредната домакиня в Щата на съкровищата и да се грижи за съпруг, деца и градина. Учителят й по рисуване забелязал таланта й и години наред настоявал, че Кели трябва да развива дарбата си.
Семейството на Катя беше най-богатото от трите, но тя никога не бе разчитала на това. Станала цигуларка по свое желание и колкото и пари да имали родителите й, талантът и всеотдайността не може да се купят. Всичко, което постигнала, се дължало на усилена работа.
Робърт остави доклада и протегна ръце, а после си наля малцово уиски. Този път се нуждаеше от нещо успокояващо и ароматно. Очите му се спряха на бутилката „Балблеър“ от 1997 година в барчето му и той взе решение. Пусна кубче лед в чашата и го чу как се напука, щом се потопи в гъстата течност с цвят на пчелен мед. Поднесе чашата към носа си и вдъхна приятното ухание на ванилия и дъб. Отпи и преди да преглътне, остави алкохолът да стигне до всяко ъгълче на устата му. Ако раят имаше вкус, сигурно беше този.
Хънтър се втренчи през прозореца в града, който така и не разбираше и който ставаше все по-безумен с всеки изминал ден. Как би могъл някой да разбере лудостта, обзела този град?
Заваля дъжд. Погледът му се отмести към досиетата и снимките, разпръснати върху масичката за кафе. Лора и Кели го гледаха с изпълнени с ужас, умоляващи очи. Усмивките им на парцалени кукли бяха гротескно очертани от грубите шевове и черния конец.
Чук, чук.
Хънтър се намръщи. Очите му се стрелнаха първо към вратата на стаята и после бързо към часовника му. Беше късничко за гости. Освен това не си спомняше кога за последен път някой бе почукал на вратата му.
Чук, чук, чук. Този път звукът беше по-настойчив.
72.
Робърт остави чашата си, извади пистолета от кобура, окачен на облегалката на стола, и се приближи до външната врата. Нямаше шпионка. Хънтър ги мразеше, защото предоставяха на нападателя възможност за лесен смъртоносен изстрел. Чакаш, докато лещата потъмнее и стреляш в шпионката. Подготовката и инстинктът му подсказаха да застане вдясно от рамката на вратата, извън обсега на отваряне на вратата. Така щеше да избегне удар в лицето, ако някой ритне вратата, когато я отключи. Освен това щеше да бъде встрани от прекия изстрел на мощно оръжие, ако някой чакаше да стреля през вратата.
Робърт отключи, дръпна вратата и я отвори, доколкото позволяваше веригата. През пролуката се виждаше само част от лицето му.
— Очакваш лошите, а? — усмихна се Уитни Майърс.
Беше облечена в късо черно кожено мотоциклетистко яке и тениска с AC/DC. Сините й дънки бяха избелели и скъсани на лявото коляно — вид, който напълно допълваше каубойските й ботуши със сребристи носове. Хънтър я огледа от главата до петите. Никак не му беше забавно.
— Ще ме поканиш ли да вляза или ще ме застреляш с пистолета, който криеш зад гърба си?