— Добре… — колебливо отговори Катя.
— Въпросът е: Ти каза, че вярваш, че любовта е нещо много повече от думи или външен вид, и че ще разбереш, когато срещнеш своята „сродна душа“, дори ако мълчи като дядо ти. Колко продължава този момент? Колко мълчание ти е необходимо, за да разбереш?
— Ами…
Водещият се засмя.
— Въпросът не е лош. Е, колко дълъг е този момент? Колко време мислиш, че ти трябва да разбереш, че си срещнала подходящия човек?
Последва пауза, когато Катя се замисли.
— Дванайсет секунди — отвърна тя.
Хънтър погледна Уитни.
— Дванайсет секунди? Странно число. Защо дванайсет? — попита водещият.
— Вероятно ще разбера само за десет секунди, но ще му дам още две, за да бъда абсолютно сигурна. — Катя и водещият се засмяха.
— Много добър отговор — съгласи се водещият.
Майърс отново спря записа.
— Преди да попиташ, проверих. В радиостанцията не са записали кой се е обадил с този въпрос.
— Кога е излъчено интервюто?
— Преди осем месеца, но записът е бил даден и на други радиостанции. — Уитни извади тефтерче от чантата си. — Кей Си Ес Ен в Нортридж, Кей Кю Ес Си и Кей Ди Би в Санта Барбара, Кей Ди Ес Си в Таузънд Оукс и на джазовата станция Кей Ти Ем Ви. Излъчено е в цялата страна. Записах го от уебсайта на Кей Ю Ес Си. Всеки може да го слуша онлайн или да си го свали. Дори ако похитителят не се е обадил с въпроса, може да е чул интервюто и да е заимствал идеята оттам. — Тя отново отпи от уискито. — И двамата знаем, че дванайсетте секунди мълчание във всяко съобщение не са случайни.
Робърт нищо не каза.
— Знаеш какво означава това, нали? — В гласа на Майърс прозвуча вълнение. — Катя е отвлечена от любов, а не от омраза. Похитителят е отчаяно влюбен в нея. Това отхвърля вероятността, че той е убиец садист.
Хънтър запази мълчание. Изражението му не издаваше нищо.
— От четири месеца Катя се е срещала с Филип Стайн, новия диригент на Лосанджелиската филхармония. Стайн все още е обсебен от нея. Но тя е скъсала с него само няколко дни преди края на турнето. Той изобщо не е приел добре края на връзката им.
— Не може да е бил Стайн. Отлетял е направо за Мюнхен след последния им концерт в Чикаго. Прочетох доклада ти.
— А провери ли, за да си сигурен?
Робърт кимна.
— Някакви други любовници или бивши гаджета?
— Предишното й гадже живее във Франция, където тя е била, преди да се върне в Съединените щати. Ако е имала други любовници, Катя ги е криела добре. Но аз мисля, че похитителят не й е бил гадже, а е обсебен почитател, който е влюбен в нея толкова силно, че реалността му е изкривена. Затова е изопачил думите й в интервюто. Той иска да осъществи приказната й любовна история.
Уитни се стресна и подскочи, когато мобилният телефон на Хънтър започна да вибрира на масичката, известявайки постъпващо обаждане. На екранчето се изписа „Поверително обаждане“.
Още преди да отговори, Робърт разбра, че скоро нощта ще стане много по-черна.
75.
Продължаваше да вали, когато Хънтър пристигна в Сайпръс Парк в Североизточен Лос Анджелис. Не беше проронил нито дума, откакто затвори телефона. Не каза нищо и по време на разговора. Само слушаше. Ала от пораженския начин, по който той затвори очи за миг, Майърс разбра, че има нова жертва.
Сайпръс Парк беше едно от първите предградия на Лос Анджелис. Беше построено точно в централната част на града в началото на XX век и бе създадено като работнически квартал, чиято главна атракция беше близостта до железопътните депа. Трупът на жертвата беше открит в една от изоставените сгради покрай релсите.
Старите железопътни депа все още заемаха огромна площ, но сега големи части от нея бяха дива пустош. Една от тях се намираше точно зад парка „Рио де Лос Анджелис“. На осемстотин метра северно оттам, все още в запустелия район и сгушено между влаковите релси и река Ел Ей, имаше старо депо за поддръжка. Проблясващите полицейски лампи се виждаха в далечината в дъждовната, безлунна нощ.
Криминалистите вече бяха там.
Робърт спря до колата на Гарсия. До вратата му се приближи младо ченге със служебен дъждобран на лосанджелиската полиция. Държеше нещо, което можеше да бъде описано като детско чадърче. Хънтър вдигна яката си и я уви около врата си, отказа чадъра и тръгна към тухлената сграда. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Беше навел глава. Оглеждаше земята и правеше всичко възможно да не стъпи в някоя локва.